Тайната на Троицата и посланието на Духа

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

27 август 1922 год., Оксфорд, Англия, GA-214

По стенографски записки, непрегледани от автора.

превод от френски: Галя Казакова

нередактиран превод

Трябва човечеството да може отново да постигне разбирането на Мистерията на Голгота, чрез всички сили, които живеят в човешката душа; не само да я разбере както е възможно, изхождайки от днешната цивилизация, а по един такъв начин, че човешкото същество в своята цялостност да може да се свърже с Мистерията на Голгота. Но това би било възможно за човечеството само ако то може отново да се приближи до Мистерията на Голгота от гледна точка на едно познание - духовното. Никакво интелектуално знание не е в действителност способно да предизвика осъзнаването в света на стойността на християнството в целия му импулс, защото цялото интелектуално знание обхваща само човешката мисъл. И когато имаме едно знание, което говори само за мисълта, тогава трябва да черпим от инстинктите си нашите волеви импулси - а това са най-значимите импулси в недрата на истинското християнство: ние не можем да ги изпитваме в света, в който те действително присъстват, в духовния свят. В днешната епоха, не би било възможно да се направи друго, освен да се обърнем към големия въпрос на човечеството: в каква степен Мистерията на Голгота е смисълът на цялата еволюция на Земята?

Бих предпочел да изразя това под формата на образ, един може би малко парадоксален образ. Ако някакво същество дошло от друга планета слезеше на Земята, това същество би намерило вероятно всичко, което е на земята доста неразбираемо, защото то не би могло да бъде човек в земен смисъл. Но моето дълбоко убеждение, почерпено от познанието за земната еволюция е, че едно такова същество, даже да идва от Марс или от Юпитер, би било дълбоко разочаровано от "Тайната вечеря" но Леонардо да Винчи. Защото едно същество от този род би намерило в тази картина нещо, което му казва: един дълбок смисъл е свързан със Земята и с нейната еволюция. И от този смисъл, който обхваща Мистерията на Голгота, едно същество от всеки друг свят би могло да разбере Земята с другите нейни процеси.

Ние, хората от днешното време, абсолютно не знаем до каква степен сме навлезли в интелектуалната абстракция. Ето защо не можем да бъдем наясно за душите на хората живели малко преди Мистерията на Голгота. Тези човешки души бяха съвсем различни от днешните човешки души. Историята на човечеството всъщност се прави от представи, твърде подобни на процесите, които се провеждат днес. Но душите на хората преминали една еволюция имаща голям принос и във времената, предшестваща Мистерията на Голгота, те бяха такива, че всички хора даже тези, чиито души бяха останали примитивни възприемаха в самите себе си нещо, което беше една душевна същност, която може да бъде наречена спомен от времето, когато човешката душа живя преди да слезе в едно физическо тяло. Така както днес в обикновения живот, ние си спомняме за това, което сме изживели, да речем, от нашата трета, четвърта, пета година нататък, така човешката душа имаше някога спомен за своя живот преди раждането си, за живота си в света на душата и духа. Човекът беше в определен смисъл прозрачен за самия себе си от гледна точка на душата, той знаеше това: аз съм душа и бях душа преди да сляза на земята. Той знаеше също, особено в древните времена, определени детайли от живота на душата си и на духа си, преди да слезе на земята. Той имаше опитност със самия себе си в космични образи. Той вдигаше поглед към звездите и не виждаше звездите само в абстрактната конфигурация, в която ние ги виждаме днес, той ги виждаше в имагинации, имащи естеството на сън. Той виждаше целия свят обходен от сънищни имагинации и можеше да си каже: това е последната светлина от този духовен свят, от който съм слязъл и докато бях една слизаща от този духовен свят душа, влязох в едно човешко тяло. И никога този човек от древните времена не се свързваше със своето човешко тяло с една интензивност, такава, с която той нямаше да може да има опитност със своето душевно същество.

С какво имаше опитност този човек от древните времена? Неговата опитност се изразяваше в това да може да си каже следното нещо: преди да сляза на земята, бях в един свят, където Слънцето ми беше звездно тяло разпръскващо светлина, където Слънцето беше мястото, където се събираха висшите духовни йерархии. Аз не живеех в едно физическо пространство, а в едно духовно пространство, в един свят, където Слънцето не разпръсква само светлина, а пръска една лъчиста мъдрост. Живеех в един свят, където звездите са същности, изявяващи своята воля. Ето от този свят съм излязъл. Към едно чувство от този род се свързваха, за хората от древните времена две опитности: опитността на природата и опитността на греха.

Тази опитност на греха, модерния човек я няма вече, защото грехът за него живее само в света на абстрактното съществувание, защото грехът за него е само един трансфер в една друга област, нещо, които той не може, на основанието на своята морална същност, да постави в съгласие с необходимостите на природата. За човек от древните времена не съществуваха тези две течения в съществуването на световете: необходимостта на природата от една страна, моралната необходимост от друга. Всяка морална необходимост беше за него също една природна необходимост; всяка природна необходимост беше също една морална необходимост.

Така човешкото същество можеше да си каже: аз трябваше да сляза от божествения духовен свят. Но, поради факта че съм влязъл в едно човешко тяло, съм всъщност болен по отношение на света, от който съм слязъл. И понятията за болест и грях бяха свързани за някогашния човек. Начинът, по който човекът се усещаше тук на земята го задължаваше да намира в самия себе си победата над болестта. Ето защо, все повече и повече на тези някогашни души идваше това съзнание: за възпитанието на нас ни е нужно нещо, което да бъде едно излекуване. Възпитанието е медицина, възпитанието е лечение. И хора, като лечители се появиха малко преди Мистерията на Голгота, като тези, които лекуваха. В Гърция също, целият духовен живот се гледаше във връзка с едно лекуване на хората, защото се усещаше това: в началото на земната еволюция човекът беше по-здрав и неговата еволюция го водеше прогресивно към отдалечаването все повече и повече от божествено-духовното същество. Ето какво беше понятието за болест и то беше такова - после, от тогава нататък то бе забравено - че тя се разпространи в света, в който тогава дойде да се помести исторически Мистерията на Голгота. Защото в тези древни времена, човек изпитваше всичко, що е духовно по отношение на миналото; той си казваше: ако искам да търся духовното, трябва да гледам това, което предшества моето раждане, изкачвайки се в миналото, там е духът. Ето от този дух аз съм роден, и него аз ще намеря отново. Но аз съм се отдалечил от този дух.

И така човекът от миналото време изпитваше духа, от който се беше отдалечил под формата на Духа Отец. И в Мистериите, най-известният посветен беше този, който беше развил в себе си, в своето сърце, в своята душа, силите, чрез които той можеше в качеството си на човек да представи външно Отца. И когато учениците на Мистериите преминаваха вратата на Мистериите, като влизаха в тези учреждения, които бяха едновременно институти за изкуство, за познание и за посвещенски култ и когато се намираха тогава пред най-издигнатия посветен, представителя на Бог Отец. Отците бяха по-издигнатите посветени от слънчевите герои*. Преди Мистерията на Голгота господстващ беше принципът на Отца./* Виж: "Евангелието на Матей", Париж, Триади 1981/.

И човечеството усещаше, че се беше все повече и повече отдалечило от Отца - по отношение на който човек можеше да каже: Ex Deo nascimur - и трябваше то да бъде излекувано. Човечеството очакваше в този, който практикуваше познанието, лечителят, спасителят. Христос за нас вече не живее като Спасител; но само ако той бъде изпитан отново като лечител на световете, като великия Спасител, би могло да му се от даде отново неговото точно място в света.

Такова беше основното чувство, което имаха душите в миналото, преди Мистерията на Голгота, от тяхна та връзка със свръхсетивния свят на Отца. И това, което хората в Гърция усещаха, това, което живееше в удивителната формула: "по-добре просяк тук на земята, отколкото цар в царството на сенките", това значеше че човечеството се е научило да усеща дълбоко до каква степен се е отдалечило от свръхсетивния свят чрез цялото си същество. В същото време, живееше в човека един дълбок стремеж към този свръхсетивен свят.

Но ако човечеството беше продължило така своята еволюция с единственото съзнание за Бог Отец, то никога не би постигнало пълното себесъзнание за Аза, вътрешната свобода. Защото, за да постигне човекът тази вътрешна свобода, трябваше да заеме място в човешките същества това, което беше смятано за болест по отношение на това, което ставаше някога преди. Цялото човечество усещаше в определен смисъл болестта на Лазар. Но това беше именно болестта, която не води към смъртта, която води към освобождаването и към едно ново опознаване на това, което е вечно в човека.

Може да се каже това: хората все повече и повече забравяха това минало на своята душа - дух преди раждането, техния поглед все повече и повече се обръщаше към физическия свят, който ги заобикаляше. Когато в миналото една душа гледаше посредством своето тяло физическия заобикалящ свят, тя виждаше на всякъде, именно в звездите образите от духовното, което беше напуснала идвайки на земята чрез раждането. Тя виждаше в светлината на Слънцето излъчващата се мъдрост, която беше атмосферата за живот, в която тя беше живяла, тя виждаше в самото Слънце хора на висшите йерархии, от които тя беше изпратена тук-долу на земята. Но човечеството беше забравило това.Ето това усещаха хората, когато настъпиха VІІІ, VІІ и следващите векове преди Мистерията на Голгота. Ако външната история не говори за тях, това просто е една празнота на външната история. Този, който се заема да следва хода на историята, вижда, че в изходната точка на еволюцията на човечеството имаше едно силно съзнание за Бог Отец и че това съзнание беше малко по малко парализирано, че човекът се считаше, че има около себе си само природата лишена от дух.

Много неща останаха неизразени в тази епоха, много неща бяха в несъзнателните дълбини на човешките души. Но това, което най-силно действаше в несъзнателните сфери на човешката душа беше един въпрос - хората не го предаваха с думи, те само усещаха този въпрос със сърцата си: около нас е природата; къде е духът, чиито деца сме ние? Къде да видим духа, чиито деца сме ние? Този въпрос живееше в несъзнателното на най-добрите души от ІV, ІІІ, ІІ, І век, без да бъде формулиран.

Това беше епоха на въпроси, тази епоха, в която човечеството усещаше своето отдалечаване по отношение на Бог Отец, знаеше, така да се каже, в дълбините на душата си: Ex Deo nascimur - не знаем ли го още ние, можем ли да го знаем?

Когато потопим още по-дълбоко нашите погледи в душите на хората, които живееха в епохата, в която Мистерията на Голгота приближаваше, ето какво ни се явяваше: имаше там по-обикновени, по-примитив ни души, които можеха да усетят само в дълбините на своята несъзнателност, че са занапред откъснати от Отца. Това бяха потомците на тези първи хора, които съвсем не бяха така близки до животните, както ние го представяме днес в науките; напротив, те имаха в своята форма, близка до животното, душа, чрез която знаеха в своето атавистично сънищно ясновидство: ние сме слезли от духовно-божествения свят, облекли сме едно човешко тяло. Бог Отец ни изпрати в земния свят. От него ние сме родени.

Но най-древните души на човечеството знаеха, че са напуснали в духовните светове, от които бяха слезли нещо, което ние наричаме сега, или което е най-общо наречено по-късно "Христос". Ето защо първите християнски автори казваха, че най-древните души са били християни; впрочем, тези души действително знаеха да боготворят Христос. Но в древните светове, където те бяха преди да слязат на земята, Христос беше центърът на тяхното съзерцание, Христос беше централната същност, към която хората обръщаха погледите на душите си. И хората на земята си спомняха, че са били с Христос в предиземния живот.

На друго място, имаше други райони - и Платон, например, говори за тях по един много специален начин - където учениците бяха посветени в Мистериите, където беше будно виждането на свръхсетивните светове, където бяха освободени от човешката същност силите, чрез които можеше да се вижда в духовните светове. Тези ученици на посветените всъщност не се учеха само да виждат, изхождайки от един мрачен спомен Христос, с когото всички хора бяха живели преди да слязат на земята, който беше вече като една полу-забравена представа в човешките души тук на земята, те научаваха да познават Христос, този път в неговия истински ръст. Но те се научаваха да го разпознават като една същност, която беше, така да се каже, изгубила своята задача в свръхсетивните светове.

В Мистериите на ІІ и І век преди Мистерията на Голгота, хората отправяха всъщност, един съвсем специален поглед към тази същност от свръхсетивните светове, която беше наречена по-късно Христовата същност. Този поглед беше такъв, че хората си казваха: тази същност, ние я виждаме в свръхсетивните светове, но нейната активност все повече и повече намалява. Тя със сигурност беше същността, която беше имплантирала в душите спомена за времената предшестващи раждането и която после се изяви в земното съществувание. Тази същност беше в свръхсетивните светове великият учител на това, което душата си спомняше още, след като вече е слязла на земята. Тази същност, която беше наречена по-късно същността на Христос се явяваше на посветените като една същност, която беше изгубила своята активност, защото малко по малко хората вече нямаха, не можеха да имат вече тези спомени.

И така, тези посветени продължаваха да живеят, докато се изкачваше все повече и повече в тях следното съзнание: тази същност, за която човечеството на първите хора си спомняше в земното съществувание, тази същност, която ние виждаме в една активност все по-ограничена в свръхсетивните светове, тя тръгва да търси една нова житейска сфера. Тя ще слезе на Земята, за да събуди отново у хората свръхсетивната духовност.

И започна да се говори за тази същност, която беше определена по-късно с името Христос като за този, който щеше да слезе в бъдеще на земята, щеше да облече едно човешко тяло - така както и се облече после в Исус от Назарет. И това, което се казваше за Христос, а именно, че той принадлежеше на бъдещето, беше едно от основните съдържания на това, което се казваше за него в последните векове, предшестващи Мистерията на Голгота. Ние виждаме в грандиозния характер на образите на тези трима магове или на тримата източни царе, представители на тези посветени, които бяха научили това в техните места за посвещение: Христос ще дойде когато времената се изпълнят и небесните знаци го известят. Тогава ние трябва да го видим в своята скрита обител. И в Евангелието отеква навсякъде, дълбока Мистерия, това, което се открива в еволюцията на човечеството, когато се гледа тук още с духовен поглед.

Така, първите хора гледаха като изгубени в търсене на свръхсетивното. Те си казваха в своята несъзнателност: ние забравихме Христос. И те виждаха природата навсякъде около тях. Този въпрос, който посочих преди това се раждаше в сърцата им: как да намерим отново духовния свят? И посветените в Мистериите знаеха това: тази същност именувана по-късно Христос, ще дойде, ще приеме човешка форма и това, което душите изпитваха преди в тяхното предиземно съществувание, те ще го изпитат във виждането на Мистерията на Голгота.

Така е даден, не в интелектуална форма, а чрез най-мощния факт, който някога е ставал на земята, отговора на въпроса: как да намерим отново свръхсетивното? И хората, които бяха постигнали малко по малко смисъла на това, което ставаше, научаваха от тези, които го знаеха, че в човека Исус живееше един истински Бог, слязъл на земята, Богът, който човечеството беше забравило, защото силите на сърцето се развива ха предвид свободата. Той се появи под една нова форма, така че хората можеха да го гледат, да го виждат и историята можеше да продължи да говори за него като за едно земно същество. Богът, който хората познаваха само в отвъдното, в духовния свят, беше слязъл тук-долу, бродеше из Палестина, беше спасил Земята чрез факта, че беше влязъл, самият той в едно човешко тяло. Така големият въпрос на този, които бяха в недрата на тази епоха от посветени хора беше този: какъв път беше поел Христос за да се свърже с Исус?

Въпросът за Христос в първите времена на християнството беше един чисто духовен въпрос. Не се правеха изследвания върху Исус, правеха се изследвания върху Христос, за начина, по който той е слязъл на Земята. Хората вдигаха поглед към свръхсетивните светове, виждаха слизането на Христос на Земята и се питаха: как това свръхземно същество е станало земно? И затова обикновените хора, учениците, които бяха в обкръжението на Христос-Исус имаха възможността да му говорят дори и след смъртта под формата на дух. И най-значимото от това, което той можа да каже след смъртта е запазено само в няколко отделни части. Но духовната наука, духовното познание може да изследва това, което Христос е казал на тези, които бяха най-близко до него след смъртта му, когато им се появи под духовна форма.

Той им говори тогава като великия оздравител, като лечителят, който беше еди утешител, познаващ тази тайна: хората някога имаха спомен за самия него, защото бяха с него в свръхсетивните светове в предиземното съществувание. И той можеше сега да им каже: някога аз ви дадох способността да си спомняте вашето свръхсетивно, предиземно съществувание. Сега ви давам, ако ме приемете във вашите души, ако ме приемете във вашите сърца, силата да преминавате вратата на смъртта със съзнанието за безсмъртие. И тогава вие няма да познавате само Отца - Ex Deo nascimur - вие ще усетите Сина, този, с когото можете да умрете и да останете при това живи - In Christo morimur.

Това естествено не беше изразено с думите, които тук аз произнасям, но от гледна точка на смисъла, точно това Христос предаде на тези, които бяха близко до него след смъртта на тялото. В самото начало на човечеството, хората всъщност не познаваха смъртта, защото от момента, в който те постигнаха съзнанието, те имаха едно вътрешно познание за своето душевно същество; те имаха познание за това, което не може да умира. Те може да виждаха да умират хора навсякъде около тях - смъртта беше за тях само една възможност между фактите, които се развиваха навсякъде около тях. Хората не усещаха смъртта. Само кога то Мистерията на Голгота приближи, хората усетиха факта на смъртта, защото тяхната душевност беше така прогресивно свързана с телесното, че можеха тогава да имат съмнения върху възможността душата да продължава да живее, когато тялото се разрушава. В най-древните времена, за това абсолютно не би станало въпрос, защото хората познаваха душата.

И сега идваше Христос, този, който казваше: аз искам да живея с вас на Земята, за да можете вие да придобиете силата да съживите пламъка на вашите души, да им дадете един вътрешен импулс, за да може тя да бъде жива, когато я прекарвате през смъртта. Ето това Павел не разбра веднага, а го разбра само когато достъпът до свръхсетивните светове беше отворен за самия него, когато той прие на Земята това, което Христос-Исус отпечата в душата му. Павловото християнство днес все по-малко оценявано, защото то претендира, че Христос е този, който идва от свръхсетивните светове и който свързва своята свръхземна сила със земния човек.

В еволюцията на човечеството се прибави така за съзнанието към словото "От Бога" - от Бог Отец, значи - "родени сме", словото на живота, на утешението, на силата: "В Христос ще умрем", - т.е.: ние живеем в него. /* Зачитаме пасажа от мн.ч. в ед.ч., който се намира в оригиналния текст./

Това, което се случи с човечеството чрез Мистерията на Голгота, ще си го представим по най-добрия на чин в нашата душа, ако опиша сега еволюцията на човечеството в настоящата епоха - и тя - и такава, каквато се надяваме да бъде за в бъдеще - от гледна точка на посветения от настоящето време. Опитах се да представя на вашата душа, гледната точка на посветения от миналото, гледната точка на посветения от времето на Мистерията на Голгота; бих искал сега да се опитам да опиша гледната точка на посветения от днешното време, на този, който не се приближава към днешния живот само и единствено с външното знание за природата, а в който са се пробудили тези дълбоки сили на познанието, които ние можем да пробудим в душата със средствата посочени в антропософските трудове.

Когато този посветен постига познанията, които са днес триумфът на епохата, блясъкът, в който много хора, когато ги постигат се чувстват добре и даже с един вид висше съзнание, се чувства спрямо тези познания в една трагична ситуация. Защото модерният посветен усеща тези познания изключително признати днес в света и изключително ценни, като едно умиране, когато ги свързва със своята душа. И колкото повече модерният посветен, видял да възкръсва пред душата му светът от свръхсетивната сфера, се прониква от това, което всеки днес нарича наука, толкова повече чувате душата си да умира малко по малко. Науките за модерния посветен са гробът на душата; той се чувства свързан със смъртта по време на живота, когато вече е постигнал познания за света по начина на модерната наука. И той често усеща това умиране по един дълбок и интензивен начин. Тогава той търси, разбира се, основанието за което умира, когато познава в модерен смисъл, за което той има един вид усещане от мирис на труп именно, когато се устремява към модерните най-висши познания, които той знае наистина да оценява, които са за него едно предусеща не за смъртта.

Тогава той си казва, изхождайки от своите познания за свръхсетивния свят, нещо, което предпочитам да ви изразя в образ. Ние живеем под формата на душа и на дух преди да слезем на Земята. Ние пазим тук, на Земята от това, което изживяваме в една пълна душевна-духовна действителност в недрата на предиземното съществувание само мисли, понятия, представи в нашата душа. Те са в душата ни. Но как те са в душа та ни?

Да разгледаме човешкото същество такова, каквото е то в живота между раждането и смъртта, напълно живо, с тяло, изпълнено от плът и обходено от кръв. Ние казваме, че то е живо. Вратата на смъртта е премината от него. От физическия човек остава тук трупът, който тогава е положен в земята, на елементите. Гледаме този физически мъртъв човек. Пред нас е трупът, остатъкът от живия човек, от обходения от кръв жив човек. Човекът е физически мъртъв. Гледаме назад в нашата собствена душа, но с погледа на посвещението. Гледаме нашите мисли, които имаме сега в живота между раждането и смъртта, мислите, които имаме и които са тези на модерната мъдрост и модерната наука и виждаме, че те са трупът на това, което ние бяхме преди да слезем на Земята. Нашите мисли, които почитаме днес като най-висшите богатства, което ни доставят знанията за външната природа, имат същото отношение към това, което ние бяхме преди да слезем на Земята, и чиито труп те са, както трупът на един човек спрямо напълно живия човек - ето това ние се научаваме да опознаем. В мисълта, той няма опитност със своя истински живот, той има опитност с трупа на своята душа. Това е факт, това е нещо, което не се казва от сантименталност, а което, идвайки именно от едно активно познание, се представя с пълна сила на душата. Това е сантименталният мечтател, мистикът няма да си каже; напротив, на него му подхожда именно да усеща, от, не се знае какви мрачни, мистични дълбини на собствената му същност. Но този, който преминава днес вратата на посвещението открива в своята душа тези мисли, които, единствено защото са не-живи, могат да направят възможна живата свобода. Тези мисли, които са цялата основа на човешката свобода не принуждават човека, именно защото са мъртви, а защото са живи. Човешкото същество може да стане днес едно свободно същество, защото няма работа с живи мисли, а с мъртви мисли. Мъртвите мисли могат да бъдат уловени от човека и употребени предвид свободата, но те биват изпитвани също с един дълбок смисъл за трагичното на световете като трупове на душата. Преди душата да е слязла в земния свят всичко, което днес е труп, беше напълно живо, беше в движение. В свръхсетивните духовни светове се движеха между човешките души, които или вече бяха минали през смъртта и живееха тогава също в духовния свят, или още не бяха слезли на Земята, същностите на висшите йерархии, които са над човешкото същество; в недрата на тази сфера се движеха също тези елементарни духове, които са основата на природата. Там всичко беше живо в душата. Тук в душата е наследството от духовните светове, мисълта е мъртва.

Но ако ние като модерни посветени, можем да се проникваме от Христос такъв, какъвто той живя в Мистерията на Голгота, ако разбиваме в техния най-дълбок, най-интимен смисъл думите на Павел: "Не аз, а Христос в мен", тогава Христос ще ни води през тази смърт също; тогава ще проникваме чрез нашите мисли в природата, но Христос ще върви духовно с нас и ще накара нашите мисли да слязат в гроба на природата. Защото, когато носим от друга страна мъртвите мисли, природата става гроб. Но ако приближаваме с тези мисли минералите, животните, звездния свят, света на облаците, планините, реките, ако ги приближаваме с тези мъртви мисли но придружени с Христос, според думите "Не аз, а Христос в мен", тогава в модерното посвещение, ако влезем изцяло в кварцовия кристал ще имаме опитността, че мисълта се издига сега жива от природата, от кварцовия кристал. Като от минерален гроб, мисълта се издига жива. Минералния свят кара да се издигне в нас духът. И когато Христос ни води навсякъде през растителната природа и на излизане от мястото, където биха живели иначе само мъртвите мисли, тогава се раждат живите мисли.

Бихме имали впечатлението, че сме болни, ако отивахме към природата, ако гледахме света на звездите единствено с погледа на астронома, който изчислява и ако тези мъртви мисли се заравяха в света, ние бих ме се чувствали болни и тази болест щеше да води към смъртта. Но ако вървим заедно с Христос, ако въведем нашите мъртви мисли заедно с Христос в звездния свят, в света на Слънцето, на Луната, на облаците, на планините, на реките, на минералите, на растенията и животните, ако ги въведем в цялостността на физическия човешки свят, всичко ще стане живо в погледа, който отправяме към природата и ще се роди от всички същества, като от гроб, живият Дух, Духът, който ще ни лекува, Духът, който ни събужда от смъртта, Светият Дух. И придружени от Христос, ще се усетим отново изпълнени с живот, с това, което изпитвахме като мъртви. Ние ще усетим, че живият Дух, Духът, който лекува ни говори от всички същества на този свят.

Ето какво трябва да намерим в едно духовно познание, в едно ново познание чрез посвещение. Ще възприемем тогава Мистерията на Голгота като смисълът на цялото земно съществувание, ще научим как трябва да бъдем водени в епохата, в която трябва да се развие човешката свобода чрез мъртвите мисли, в която ние трябва да бъдем водени към опознаването на природата чрез Христос. Ще научим, че Христос изложи пред очите на всички не само своята собствена съдба на Земята, в своята смърт по време на Мистерията на Голгота, а направи дар на Земята, подари и великата свобода на Петдесятницата: всъщност, той обеща на земното човечество живия Дух, който благодарение на неговата помощ може да се роди отново от всичко, което е на Земята. Нашето познание ще остане едно мъртво познание, самото то ще остане един грях, ако не сме отведени към живота от Христос по такъв начин, че от цялата природа, от цялото космично съществувание, ни говори отново Духът, живият Дух.

Това не е една обикновена формула изобретена от всички части, Триединството от Бог Отец, Бог Син и Бог Дух; това е нещо, което е дълбоко свързано с цялата космична еволюция и което става за нас едно живо познание, не едно мъртво знание, когато направим жив в нас - самите, такъв Възкресен, Христос, този, който донася Светия Дух.

Ще разберем тогава, че това е било като болест, ако не можем да видим божественото, от което сме родени. За да бъде атеист, човек трябва да бъде болен, без да го знае. Той е в добро здраве, само когато негова та физическа природа, в своята цялостност е такава, че той може да усети отвътре това "От Бога съм роден", квинтесенцията на неговото собствено същество. И удар на съдбата е, че човек не намира в своя земен живот Христос, който може да го води, който в края на земния живот може да бъде водачът, който ще го прекара през смъртта, който може през смъртта да го поведе към познанието. Защото, ако останем така "In Christo morimur", ще усетим също това, което иска да дойде към нас чрез придружаването на Христос, чрез водачеството на Христос, тогава ще усетим, че всичко това възкресява Духа, възкресява го даже в самия този земен живот. Ще се усетим отново живи в този земен живот, ще гледаме надалеч, през вратата на смъртта, през която Христос ни води, ще гледаме този живот, който е отвъд смъртта и ще знаем сега защо Христос изпрати Духа, Светия Дух: защото ние можем да се свържем още този живот със Светия Дух, ако се доверим на водачеството на Христос. Можем тогава с пълно право да кажем, с пълна сигурност, че ще умрем в Христос, когато преминем вратата на смъртта.

Това, с което имахме опитност тук в природата, чрез нашето познание, има вече в аванс едно значение за бъдещето. Защото това, което би било иначе една мъртва наука, е пробудено от живия Дух. Ако сме разбрали добре "От Бога сме родени, в Христос ще умрем" ще можем да кажем с пълно право, когато вместо смъртта на познанието, се появи истинската смърт, която ни отнема тялото - преминавайки с поглед вратата на смъртта: в Светия Дух ние изживяваме новото пробуждане - Per spiritum sanctum reviviscimus.