Съзерцание на Аза от 12 страни

Мисленето на сърцето

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

29 март 1910 год., Виена, Австрия, GA-119

По стенографски записки, непрегледани от автора.

превод от английски: Радослав Радев

Говорейки вчера за т.нар. Розенкройцерски път в духовните светове, беше казано, че това е най-подходящия път за съвременния човек и най в съгласие със законите на еволюцията на човечеството. Ние описахме как, възприемайки определени критерии за своя душевен живот, човек се издига до имагинативно познание, познание чрез инспирация и интуитивно познание. Ако на негово разположение нямаше нищо друго освен методите, които той преднамерено прилага към душата си, издигането през тези три степени би било като посоченото вчера. Най-напред би трябвало да се развият органите на духовно възприятие, и едва след известен период на себеотрицание той щеше да бъде способен да се издигне от един вид сенчесто, едва забележимо възприятие до истински опитности.

В настоящата епоха на еволюцията човекът не е задължен да разчита само на онова, което той преднамерено прави на душата си. Въпреки, че в едно отдалечено бъдеще ще трябва да разчита на това, законите на еволюцията тогава ще бъдат съвсем различни, така че отначало той ще навлиза съзнателно в духовните светове. Разбира се, това е възможно също и днес, но само защото нещо идва на помощ на човека, а именно укрепващите сили на съня.

Досега ние не сме говорили за въздействието на укрепващите сили на съня върху онзи, който се подлага на този процес на духовно развитие. Ако през развитието я нямаше помощта на съня, човек щеше да се нуждае от много дълго време, преди да бъде способен да забележи фините изживявания, които възникват в резултат на посочените методи. Но понеже неговият живот постоянно преминава от будност в сън, силите на съня му идват на помощ докато развива органите на висше възприятие, споменати вчера като лотосови цветове. Въпреки, че отначало не е възможно да се възприеме нищо посредством лотосовите цветове, въпреки това по време на сън на човека се предават сили от висшите светове, от Макрокосмоса. На тези сили се дължи, че рано или късно, след като се е обръщал отново и отново към символите и е укрепнал така себе си вътрешно, че душевният му живот да е много обогатен, тези органи правят възможни истински опитности за духовния свят, с някаква степен на виждане. Когато действително е постигнато имагинативно познание, то вече позволява на човека да има определено проникновение във висшия свят.

Сравнително дълго време човек ще се нуждае да изживява в дълбока медитация картини, взети от живота и говорещи на сърцето, или определени формулировки, в които сбито са изразени велики световни тайни. След това, първо в момента на събуждане, но също и когато отклонява вниманието си от изживяванията на обикновения дневен живот, той ще забележи, че пред душата му застава нещо, което възниква като вътрешните картини, които той е формирал за себе си, но е там пред него като цветя или камъни, видяни в обикновеното съзнание; той има пред себе си действителни символи или емблеми, за които знае, че не ги е създал самият той. По време на периода на подготовката, и чрез вниманието, което упражнява в изграждането на своите символи, той се учи да прави разлика между илюзорни и истински картини. Човек, който се подготвя съзнателно и преди всичко се е научил да отстранява собствените си лични мнения, искания, желания, страсти от своя по-висш живот, който е обучил себе си да не счита нещо за истинно, само защото то го удовлетворява, и да изключва собственото си мнение – такъв човек може веднага да различи символ или картина, която е истинна, от онази, която е лъжлива.

Сега започва една дейност, която е важно да се има в предвид във връзка с разграничаването на истинни и лъжливи картини. Тя може да бъде наречена само мислене на сърцето. Това е нещо, което се получава в хода на развитието, за което говорихме вчера. В обикновения живот ние имаме чувството, че мислим с главата. Това, разбира се, е образно изразено, защото ние мислим с духовните органи, лежащи в основата на мозъка; но е общоприето, че мислим с главата. Ние имаме съвсем различно усещане за мисленето, което става възможно когато сме направили малък напредък. Чувството тогава е като че ли онова, което досега е било определяно в главата, сега се локализира в сърцето. Това не означава физическото сърце, а духовният орган, който се развива в областта на сърцето, 12-листният лотосов цвят. Този орган се превръща в нещо като орган на мисленето в онзи, който постига вътрешно развитие, и това мислене на сърцето е много различно от обикновеното мислене. В обикновеното мислене всеки знае, че е необходимо размишление, за да се стигне до отделната истина. Умът се движи от една представа към друга и след логическо обмисляне и размишление стига до онова, наричано “познание”. Различно е, когато искаме да разпознаем истината във връзка с истински символи или емблеми. Те са пред нас като предмети, но мисленето, което употребяваме за тях, не може да бъде сбъркано с обикновено мозъчно мислене. Дали те са истинни или лъжливи е ясно направо, без да е необходимо някакво размишление, както в случая на обикновеното мислене. Онова, което има да се каже за висшите светове, е ясно направо. Веднага щом картините са пред нас, ние знаем какво трябва да кажем за тях на себе си и на другите. Това е характерно за мисленето на сърцето.

Няма много неща в ежедневния живот, които могат да бъдат сравнени с него, но аз ще говоря за нещо, което може да го направи разбираемо. Има събития, които водят интелекта почти буквално до застой. Например предположете, че някакво събитие се изправя пред вас като проблясък на светкавица и вие сте ужасени. Никаква външна мисъл не се намесва между събитието и вашия ужас. Вътрешното изживяване – ужасът – е нещо, което може да доведе мисленето до застой. Това е добър израз за него, защото хората усещат какво всъщност се е случило. По същия начин може да побеснеем при гледката на някакво действие, което виждаме на улицата. Тук отново непосредственото впечатление е онова, което предизвиква вътрешното изживяване. Ако започнем да размишляваме за това какво се е случило, в повечето случаи ще открием, че формираме различна преценка за него. Изживяванията, които възникват когато едно впечатление бива последвано направо от действие или вътрешно състояние на ума, са единствените в ежедневния живот, които могат да бъдат сравнени с онези на духовния изследовател, когато той трябва да каже нещо за своите опитности във висшите светове. Ако започнем да разсъждаваме, да прилагаме много логическа критика спрямо тези опитности, ние ги пропъждаме. И освен това обикновеното мислене, приложено в такива случаи, обикновено поражда нещо погрешно.

Съществено е преди всичко да се премине дисциплина за здраво, разумно мислене, преди опитите за навлизане във висшите светове; еднакво съществено е да се издигнем над това обикновено мислене до непосредствено разбиране. И точно защото е необходимо да имаме тази способност на непосредствено разбиране във висшите светове, предварителното обучение в логическо мислене е крайно необходимо, тъй като в противен случай нашите чувства със сигурност биха ни водили към грешки. С обикновено интелектуално мислене ние сме неспособни да преценяме правилно в онзи свят, ако първо не сме обучили своето интелектуално мислене във физическия свят, и после, в подходящ момент, да сме способни да не го забравяме. Някои хора считат, че това отличително качество на по-висшия вид мислене, мисленето на сърцето, е причина за цялостно отхвърляне на обикновената логика. Те казват, че след като трябва тя накрая да бъде забравена, няма нужда да се усвоява най-напред. Но казвайки това, те пренебрегват факта, че логическото мислене е обучение за това да направиш от себе си различен човек. В логическото мислене ние изживяваме преди всичко един вид съзнание, и развивайки го ние установяваме в душата определено чувство на отговорност спрямо истината и неистината, без което не може да бъде постигнато нищо във висшите светове.

Несъмнено, има голяма причина да пренебрегнем мисленето по време на издигането във висшите светове, защото в обикновения живот днес човек изживява – или най-малкото може да изживее – тези три степени. Мнозинството хора са на етапа, където в своето нормално съзнание едно непосредствено, присъщо чувство им говори: това е правилно, онова е погрешно; ти би трябвало да направиш това, ти не би трябвало да правиш онова. Човек обикновено се оставя да бъде воден от този род спонтанни импулси. Не много хора си правят труда да размишляват какви са техните най-святи съкровища. Понеже са родени например в Средна Европа и не в Турция, те имат присъща предразположеност да разглеждат християнството, истинската вяра в Европа, а не мохамеданството. Това не трябва да се разбира погрешно. По-нататъшно размишление води до вярно разбиране за живота. В далеч по-голямото болшинство хора едно непосредствено чувство определя какво те считат за вярно или погрешно. Това е първият етап на развитие.

На втория етап човек започва да разсъждава. Все повече и повече хора ще бъдат склонни да изоставят своето първоначално усещане и да разсъждават върху обстоятелствата и условията, в които са били родени. Ето защо днес има толкова много критика към вероизповеданията и към свещените традиции от миналото. Цялата тази критика е реакцията на интелекта и на разсъждаващия ум срещу онова, което е било прието от чувствата и оставено недоказано от интелекта. В съвременната наука господства същият начин на мислене, който възприема критично отношение към всичко, което е вродено или основано на предания. Онова, което всеобщо бива наричано наука е, най-вече, в основата си работа на същите душевни сили, характеризирани по-горе. Всичко е съсредоточено върху външното познание и върху възприятията, направени директно чрез сетивата или посредством усилване на сетивните възприятия с инструменти като телескоп, микроскоп и т.н. След това направените наблюдения се формулират като закони с помощта на интелекта.

Така ги има тези две степени в развитието на човешката душа. По отношение на това какво приема за вярно, тя може да бъде на степента където е водена от едно първично, неразвито чувство, чувство което е вродено или е било придобито през възпитанието. Вторият фактор е онова, наричано интелект, интелигентност. Но всеки, който има малък усет за естеството на душата знае, че строго определено свойство на тази интелигентност е, че тя има умъртвяващ ефект върху емоционалния живот. Има ли внимателен наблюдател, който не би могъл да осъзнае, че цялото чисто интелектуално развитие умъртвява чувството и емоцията? Оттук на онези, които от определени първични чувства – които са изцяло оправдани за един етап на развитието – проявяват склонност към тази или онази истина, не им се иска да оставят тези вярвания да бъдат засегнати от смразяващия и опустошителен ефект на интелектуалността. Това нежелание е разбираемо. Ако обаче то стигне до там да кара хората да казват, че с цел да се издигнат във висшите светове ще избягват всяко мислене и ще остават в своя неузрял чувствен живот, тогава те никога не ще могат да достигнат висшите светове; всичките им опитности ще си остават на ниско ниво. Неудобно е, но е необходимо да се тренира силата на мисленето – която, разбира се, е безценна за живота във външния свят, макар че за онези, които се стремят до достигнат висшите светове, мисленето служи само като подготовка, като обучение. Валидността на истините за висшите светове не може да бъде установена с логика. Мисленето, което се прилага за машините, за явленията на външната природа, за естествените науки, не може да се приложи по същия начин за опитности, свързани с висшите светове. Всеки, който разбира това, няма да възхвалява наричаното обикновено “интелект” във връзка с познанието за висшите светове, защото ако някой се опиташе да си извади интелектуални заключения относно тези светове, той би могъл да породи само общи истини с малка дълбочина, докато от друга страна за външния физически свят прилагането на мисленето е абсолютно необходимо. Без интелект не бихме могли да конструираме машини, да градим мостове или да изучаваме ботаника, зоология, медицина или нещо друго; употребата му в тези области е несъмнена, доколкото той е приложен непосредствено към предметите.

За висшето развитие интелектът има приблизително значението, което има това да се научим да пишем в младостта. Ученето да пишем е упражняване на способност, която трябва да бъде зад нас, когато трябва да бъде приложена; тя има значение едва когато сме отишли отвъд нея. Докато още се учим да пишем, ние не можем да изразим своите мисли с писане; ние трябва да сме способни да пишем, преди да можем да научим нещо от онова, което е написано. И така, същото е с мисленето. Всеки, който желае да се подложи на висше развитие, за определено време трябва също да премине и обучение в логическо мислене и после да се откаже от него, за да премине към мислене със сърцето. Тогава с него остава определен навик на добросъвестност що се отнася до приемането на истини във висшите светове. Никой, който е преминал това обучение, няма да счита всеки символ за истинска имагинация или да го тълкува произволно; той ще има вътрешната сила да се приближи до реалността, да го види и разтълкува правилно. Самата причина за това защо е необходимо старателно обучение е, защото след това ние трябва да имаме непосредствено чувство за това дали нещо е вярно или погрешно. За да го кажем точно, това означава, че докато в обикновения живот използваме размишление, във висшите светове нашето мислене трябва предварително да е било достатъчно развито, за да ни позволява да решаваме спонтанно за истината и лъжата.

Добра подготовка за такова виждане е едно качество, което трябва също да бъде придобито, и което в обикновения живот присъства само до много слаба степен. Повечето хора ще извикат ако, да кажем, се убодат с игла или ако много гореща вода се излее върху ръцете им. Но в действителност колко хора чувстват нещо сродно – изрично казвам сродно – на болка, когато бъде направено едно глупаво или абсурдно твърдение? Безброй индивиди могат да понесат това съвсем леко. Но някой, който иска да развие непосредственото чувство за това дали едно нещо е вярно и друго погрешно по такъв начин, че имагинативният свят да играе роля в изживяването, трябва така да възпита себе си, че грешката да му причинява действителна болка и истината, срещана също и във физическия живот, да му дава задоволство и радост.

Да се придобие това качество е тежък процес и е свързан с усилието, включено в подготовката за навлизане във висшите светове. Да бъдеш равнодушен към истината и лъжата е разбира се по-удобно, отколкото да чувстваш болка пред лицето на грешката и радост пред лицето на истината. Днес има изобилие от възможности да бъде почувствана болка при глупостта в съдържанието на много книги! Болка и страдание пред лицето на грозното, неистинното и злото, дори когато е само в нашето обкръжение и понастоящем не ни засяга; удоволствие от красивото, истинното, доброто, дори когато не сме лично засегнати – всичко това оформя част от обучението за мисленето на сърцето.

Има също и нещо друго, което формира част от обучението. Всеки, който се издига в имагинативния свят, трябва да придобие и друго качество, което не притежава в ежедневния живот. Той трябва да се научи да мисли по нов начин за онова, наречено противоречие или съгласуване. По обикновения начин много хора ще усетят, когато са направени определени твърдения, противоречащи си едно на друго. Дори може да открием, че две личности при точно еднакви обстоятелства имат съвсем различни изживявания. Описанието на това изживяване, дадено от единия от тях, може да бъде съвсем различно от онова, дадено от другия; и въпреки това всеки от тях да бъде прав от собствената си гледна точка. Например, някой може да каже: Аз бях на еди-кое си място, въздухът беше ободряващ и аз бях много освежен. Ние го изслушваме и вярваме на онова, което казва. Другият може да каже за същото място: Там не е добре; там аз изгубих цялата си енергия и го намирам за много нездравословно място. Отново ние можем само да му повярваме. Всъщност, всеки от двамата може да бъде прав. Първата личност е била силен, здрав индивид който, нетърпелив да постигне много за кратко време, е бил преуморен и изтощен. Той е могъл да усети освежаващия ефект на въздуха. Вторият, един болнав човек, не могъл да понесе свежия въздух и състоянието му се влошило. И двете твърдения са правилни, защото миналите събития преди двете посещения са били различни. Противоположните твърдения могат да се съгласуват, ако се вземат в предвид всички фактори.

Но въпросът става все по и по-сложен, когато се издигнем във висшите светове. Във физическия свят може да се случи например, някой да чуе твърдение в една лекция по определена тема, а в друга лекция нещо очевидно различно. Прилагайки критерия, признат в обикновения живот, той казва: Това не може да бъде вярно, защото двете твърдения си противоречат едно на друго. Предположете, че в предишен курс някой е чул да се заявява, че човешкото същество слиза към новото раждане през астралното пространство с изключителна скорост, когато трябва да намери мястото, където ще се инкарнира. Такъв случай бе наблюдаван и споменат в една лекция. Другаде е било казано, че човешкото същество е работило много дълго време върху качествата и чертите, които то накрая приема в семейството и расата, в които е родено. Лесно е тук да се открие противоречие, въпреки че на практика и двете твърдения са верни. Следната аналогия ще ни помогне да разрешим привидното противоречие. Предположете, че някой пет или шест дни старателно е дялал нещо за себе си; на седмия ден, въпреки че знае със сигурност, че то е било завършено предния ден, той не може да го намери и трябва да го търси навсякъде. И двата факта са верни. И когато ще се случва инкарнация, във висшите светове е в сила нещо подобно. Подготовката е била направена, но понеже опитностите във висшите светове са толкова сложни, е възможно точно в момента, когато едно човешко същество се кани да слезе от тези светове и да се съедини с етерното и физическото тяло, то е задължено да ги търси, защото се е получило помрачаване на съзнанието. Затова сега то трябва да търси онова, което самото то е подготвило на едно по-високо ниво на съзнание.

От такъв пример можем да видим, че когато се издигаме във висшите светове, едно нещо е крайно необходимо. Ние трябва винаги да помним обстоятелството, че в опитите си да навлезем в царството на имагинацията, въпросната тема ни се представя в определена картина. Ако посредством мисленето на сърцето сме придобили достатъчно силно чувство за истинността на тази картина, може да се случи така, че когато, по друго време, с обучено ясновидство следваме подобен път, ние стигаме до съвсем различна имагинация, въпреки че непосредственото чувство отново казва: Това е вярно! Ние трябва да сме внимателни за това, понеже то естествено е объркващо за онзи, който навлиза в света на имагинацията. Но объркването бива изяснено, ако вниманието ни е насочено към него както трябва. Ние ще придобием правилно отношение към целия този въпрос, търсейки самия свой Аз в имагинативния свят.

Ние сме описвали как е възможно Азът да бъде гледан отстрани. При минаване на Пазача на Прага Азът е обективно пред нас. Но ние може да погледнем този Аз първи, втори, трети път, четвърти път и всеки път на получим различни картини. Съгласно условията, господстващи във физическия свят, ние можем да кажем: Сега виждам какво съм аз в по-висшия свят. А на втория път: Сега намирам себе си отново и съм нещо различно. И на третия път отново намираме нещо различно. Когато чрез описаната подготовка навлезем в имагинативния свят и видим картина на своя Аз, съществено е да знаем, че могат да бъдат видяни 12 различни картини на Аза. Има 12 различни картини на всеки отделен Аз, и едва след съзерцаването му от 12 различни гледни точки, ние имаме пълна картина. Тази гледка на Аза отвън съответства точно на онова, което е отразено в отношението на 12те съзвездия на Зодиака към Слънцето. Точно както Слънцето преминава през 12те съзвездия и има във всяко различна сила, точно както осветява Земята в хода на годината и дори на деня от 12 различни позиции, така и човешкият Аз е осветен от 12 различни позиции в по-висшия свят.

Следователно в издигането във висшите светове трябва да осъзнаем необходимостта да не се задоволяваме само с една гледна точка. Ние трябва да научим себе си на това за да избегнем объркването. Ние можем да направим това само като свикнем да осъзнаваме във физическия свят, че спасение не се постига със съзерцаване на някоя тема само от една гледна точка.

Има хора, които са материалисти, други са спиритисти, трети - монисти, четвърти - дуалисти и т.н. Материалистите настояват, че всичко е материя; спиритистите твърдят, че всичко е дух и придават значение единствено на духа; монистите заявяват, че всичко произхожда от единство. Във външния свят хората се борят и карат един с друг при всеки възможен случай – материалистите срещу спиритистите, монистите срещу дуалистите и т.н. Но всеки, който желае да подготви себе си за истинско познание, трябва да обръща внимание на следните факти: Материализмът има известно оправдание; ние трябва да се научим да мислим, както правят материалистите, с езика на законите на материята, но това мислене трябва да се прилага само за материалния свят. Ние трябва да разбираме тези закони, тъй като в противен случай няма да можем да се ориентираме в материалния свят. Ако някой се опитваше да обясни часовника, казвайки: “Аз вярвам, че има два малки демона, стоящи вътре и движещи стрелките. Аз не вярвам в механиката” – такъв човек би бил взет за присмех, защото часовникът може да се обясни само с прилагане на законите на материалния свят. Онези, които се опитват да обяснят движенията на звездите с материални закони, просто ни говорят за една механична система. Грешката не лежи в самото материалистично мислене, а в предположението, че то може да обясни цялата Вселена, и че няма друг валиден вид мислене. Хекел не греши, когато обяснява със законите на материалистичната морфология някои явления, за които той има изключително познание; ако беше се ограничил в определена категория явления, той можеше да направи огромна услуга на човечеството.

Следователно може да се каже, че материалистичното мислене има своето оправдание, но само в определена област. За всичко, което е предмет на законите на духовността, а не на онези на механиката, трябва да се прилага духовно мислене. Когато някой казва: “Вие се появявате със специфична физиология, за която се твърди, че има свои собствени закони, но аз зная, че има определени процеси в мозъка, които обясняват мисленето” - той внася неща от различно естество, и в друга област той прави същата грешка като човека, който вярва в двата демона в часовника. Колкото малко часовникът може да бъде обяснен с демони, толкова малко мисленето може да бъде обяснено с движенията на атоми в мозъка. Отново всеки, който отдава умората вечер на натрупването на токсини, може да дава правилното обяснение доколкото засяга външните факти, но доколкото е замесена душата, той не обяснява нищо от онова, което е съществено там за духовния изследовател.

А сега да вземем монизма. Опитвайки се да обясни света само от страна на хармонията, всеки е задължен да стигне до единство, но то е абстрактно единство и означава обедняване. Философи, чиято единствена цел е да стигнат до единство, накрая не са постигнали абсолютно нищо. Някога познавах човек, чиято цел беше да обясни целия свят в двойка сентенции, и накрая той с голяма радост дойде да ме информира, че действително е намерил две прости формулировки, които можели да обяснят всяко възможно явление е света! Това е пример за едностранчивостта на монистичното мислене. Такова мислене трябва да бъде разширено чрез изхождане от съвсем различни гледни точки и накрая стигане до единство.

Възприемайки различни гледни точки, ние можем да възпитаме себе си да гледаме на нещата от различни ъгли – едно качество, което е така необходимо за опитностите във висшите светове. Ние не трябва да пестим усилия да подготвяме себе си да гледаме Аза от 12 гледни точки. Но днес има малко разбиране за такава степен на обективност. Всеки, опитващ се да я постигне, ще бъде способен да разкаже за забележителната реакция в света, когато някой оставя настрана своята лична гледна точка и предава себе си на възгледите, поддържани от друг. Например: Аз самият съм се стремил да обрисувам Ницше така, както той трябва да бъде обрисуван от някого, който оставя настрана собственото си мнение и личност и навлиза право в своята тема. Това е единственият начин на пораждане на истинско разбиране, но хора, които четат какво казах и после в моята следваща книга, настояват, че в последната съм бил в противоречие. Те не могат да разберат, че аз не бях ученик на Ницше, само защото го бях обрисувал по положителен начин. Това е равносилно да изказването, че всеки, който се потопява в Хекел за да разясни философията на Хекел, трябва също да бъде и един от неговите последователи.

Тази сила на излизане от себе си с цел да се опише нещо обективно, така да се каже с очите на различна гледна точка, е качество, което е необходимо да се придобие, защото единствено то води към дълбоки истини. Никой никъде не се приближава до реалната истина, ако стои на едно отделно място и гледа, да кажем, някой розов храст, а само ако го фотографира първо от една гледна точка, после от друга, и после пак от друга. По такъв начин ние учим себе си да придобием онова, от което се нуждае веднага щом се издигнем във висшите светове. Объркването във висшите светове е неминуемо, ако навлезем в тях с лични мнения, защото тогава веднага получаваме пред себе си измамни образи на истината.

За да развием мисленето на сърцето, ние трябва да имаме силата да излезем вън от себе си и да се погледнем отвън. В нормално съзнание човек стои на определено място и знае, че казвайки “Това съм аз”, той има предвид сбора от онова, в което той вярва и представя. Онзи, който се издига във висшите светове обаче, трябва да бъде способен да изостави своята обичайна личност назад, да излезе вън от себе си и да каже със същото чувство: “Това си ти”. Предишно “аз” трябва да може в истинския смисъл да стане “ти”, точно както казваме “ти” на друга личност. Това трябва да се превърне в действителна опитност; във физическия свят това е постижимо с тренировка. Ние трябва отначало да правим относително прости неща в този смисъл, и после спечелваме правото да мислим със сърцето. Всички верни представяния на висшите светове произлизат от мисленето на сърцето, въпреки че външно те приличат на чисто логически изложения. Описваното в Духовната Наука е било изживяно със сърцето и трябва да бъде прехвърлено в мисловни форми, разбираеми за разумните хора.

Ето къде мисленето на сърцето се различава от субективния мистицизъм. Всеки може да изживее последния за себе си, но той не може да се съобщава на друг, нито засяга някой друг. Правилен и истински мистицизъм извира от способността да имаме имагинации, да получаваме впечатления от висшите светове и след това да съгласуваме тези впечатления посредством мисленето на сърцето, точно както нещата на физическия свят биват съгласувани от интелекта.

С това е свързано нещо друго, а именно че истините, предадени от висшите светове, са свързани с нещо като кръвта на сърцето. Колкото и абстрактни да изглеждат, колкото и пълно да са прехвърлени в мисловни форми, те са свързани с кръвта на сърцето, защото са преки опитности на душата. От момента, в който човек е развил мисленето на сърцето, той изживява нещо, което изглежда като видение; но онова, което той изживява, не е видение, а впечатление на душевно-духовна реалност, също както цветът на розата е нейно външно проявление, изразът на материалната й природа. Ясновидецът отправя погледа си в имагинативния свят; там той има впечатлението, да кажем, за нещо синьо или лилаво, или чува звук или има усещане на топлина или студ. Чрез мисленето на сърцето той знае, че впечатлението не е било просто видение, измислица на ума, а че преминаващото синьо или лилаво е било израз на душевно-духовна реалност, също както червеното на розата е израз на материална реалност. Така ние проникваме в реалностите, в самите духовни Същества, и ние трябва да станем едно с тях. Ето защо всяко изследване в духовния свят е свързано в далеч по-висш смисъл и до далеч по-голяма степен, отколкото е случая с другите изживявания, с отказа от собствената личност. Ние ставаме все по-силно въвлечени в опитността; ние сме вътре в самите Същества и неща. Ние трябва да изживеем техните добри и лоши качества, също и техните красиви и грозни качества, какво е истинно в тях и какво е лъжливо. Ако сме наистина решени да изживяваме истината, ние не трябва само да възприемаме грешката, а да я изживяваме в имагинативния свят с болка. Не трябва просто да гледаме грозотата по такъв начин, че тя да няма въздействие върху нас, а трябва да я изживяваме като вътрешно болезнена.

Гореописаната подготовка е особено подходяща за днешните хора, и чрез нея можем да се научим да изживяваме доброто, истинното, красивото, а също и грозното и лъжливото, без да бъдем въвлечени в последното, защото мисленето на сърцето е способно да го различи.

Давайки описания на духовните светове, превеждайки своите опитности на езика на логическата мисъл ние се чувстваме, сякаш се приближаваме към хълм, на който има чудесни скални образувания, които трябва да бъдат издялани с цел да се построят къщи за хора. По същия начин опитностите ни във висшите светове трябва да бъдат преведени в логически мисли. Когато някой желае да съобщи на друго човешко същество онова, което е изживял посредством мисленето на сърцето, той също трябва да го преведе в логически мисли. Но логическите мисли са само езикът на който, в Духовната Наука, се предава мисленето на сърцето. Може да има някой, който среща трудности при съобщенията на духовния изследовател, и който казва: “Аз чувам само думи; те не ми носят никакви мисли.” Грешката може да бъде в онзи, който говори, но не е задължително да е така; грешката може да бъде и на слушателя, който може да чуе само звука на думите и не е способен да напредне от думите към мислите. Вината, че не е успяла да предаде на другите никакво доказателство за мисленето на сърцето, може да бъде на личността, която облича предполагаемите духовни истини в мисли. Но грешката еднакво може да бъде и у слушателя, който не е способен да открие истината зад мислите, които са като думите, предаващи откритията на мисленето на сърцето.

Всичко онова, което може да бъде съобщено на човечеството от мисленето на сърцето, трябва също да може да бъде прехвърлено в ясно формулирани мисли. Ако това не е възможно, то не е готово да бъде съобщено. Критерият е дали опитността може да се преведе в ясни думи и ясно определени мисли. Така дори когато чуваме най-дълбоките истини на сърцето, изложени в думи, ние трябва да свикнем да възприемаме зад тях мисловните форми и тяхното съдържание. Ученикът на Духовната Наука трябва да придобие това качество, ако желае да помогне за разпространяването сред човечеството на всичко онова, което може да бъде разкрито от Духа. Би било чист егоизъм, ако някой желае да го има единствено за себе си; мистичните опитности, като интелектуални опитности, трябва да станат общо наследство на човечеството. Само осъзнавайки това можем да разберем мисията на Духовната Наука за човечеството – мисия, която трябва да стане все по-резултатна с напредване на времето.