Прераждане и Карма

Необходими представи за гледната точка на съвременната естествена наука

Статия

1903 год., Берлин, Германия, GA-135

превод от немски: Мария Пашова и Христо Маринов

Италианският естествоизпитател Франческо Редие бил считан за опасен еретик от официалната наука на седемнадесетото столетие, защото е смятал, че низшите животни възникват също чрез размножаване. Само с крайна нищета той избягва мъченическата съдба на Джордано Бруно или на Галилей. Защото тогавашната наука твърдяла, че червеи, насекоми, дори и риби могат да се зараждат от тинята. Нищо друго не е смятал Реди освен това, което е прието днес, а именно че живата материя произлиза от жива материя. Той е извършил греха да познава една истина два века преди науката да намери "неоспорими доказателства" за нея. След като Пастьор представя своите изследвания, не може да съществува повече съмнение, че си имаме работа само с една илюзия в тези случаи, в които по-рано се е вярвало, че от неживата субстанция чрез "самозараждане" произлизат живи същества. Проникващите в такава безжизнена субстанция бактерии не са се поддавали на наблюдение. Със сигурни средства Пастьор успял да предотврати това проникване на бактериите в субстанциите, в които обикновено се зараждали живи същества. И повече нямало и следа от живот. Следователно животът произлиза само от живот. Реди е имал пълно право.

В подобно положение като италианския мислител се намира днес антропософът. Въз основа на своето знание той трябва да каже за душевното това, което Реди е казал за живота. Той трябва да твърди: Душевно може да произхожда само от душевно. И ако естествената наука се придвижва напред в същата посока, в която е поела от седемнадесети век насам, ще дойде времето, когато тя - по необходимост - ще застъпи този възглед. Защото - това трябва да се подчертава отново и отново - в антропософския възглед се застъпва същото мнение, както в научното твърдение, че насекоми, червеи и риби не произлизат от тинята, а от живи микроорганизми. А този възглед твърди, че "всяка душа произлиза от нещо душевно" в същия смисъл, както естествоизпитателят казва, че "всичко живо произлиза от нещо друго живо."1

Нравите днес са различни от тези през седемнадесетото столетие. Но убежденията в основата на тези нрави не са се променили особено. През седемнадесети век са преследвали еретичните възгледи със средства, които днес не се смятат вече за хуманни. Днес няма да изгорят антропософите на кладата, хората ще се задоволят с това да ги направят безопасни, като ги обявят за мечтатели и луди глави. Общоприетата наука ги заклеймява като глупаци. На мястото на по-раншната екзекуция чрез Инквизицията е дошъл новият екзекуционен начин - журналистическият. Сега антропософите се успокояват със съзнанието, че ще дойде време, когато от някой като Вирхов ще се чуе приблизително следното: "Имаше време - щастливи сме, че то е отминало, - когато се вярваше, че душата произлиза от самата себе си, когато протичат определени химически и физически процеси във вътрешността на един череп. Днес обаче за всеки сериозен изследовател тази детска представа трябва да отстъпи място пред твърдението: Всичко душевно произлиза от друго душевно." И хорът на "просветените" журналисти от различни партийни направления - в случай, че тогава тази журналистика няма да се смята за нещо детинско - ще пише: "Гениалният изследовател Х развя мъжествено флага на просветителската душевна наука и разби на парчета суеверието на механичния възглед на естествената наука, който честваше един истински триумф на научното събрание през 1903 г. благодарение на бреславския химик Ладенбург."

Но сега не трябва да се поддаваме на заблудата, че духовната наука иска да докаже своите истини с помощта на естествената наука. Това, което трябва да се подчертае, е, че духовната наука има същото убеждение като истинската естествената наука. Антропософът извършва в областта на душевния живот същото, което естествоизпитателят се стреми да постигне за това, което може да види с очи и да чуе с уши. Не може да има противоречие между истинския естествоизпитател и духовната наука. Антропософът обяснява, че законите, които установява за душевния живот, по съответен начин са валидни също и за външните природни явления. Той прави това, защото знае, че човешкото чувство за познание може да бъде удовлетворено само тогава, когато съществува съзвучие, а не противоречие между отделните области на битието. Днес повечето хора, които изобщо се стремят към познанието и истината, са запознати с определени научни възгледи. Такива истини, така да се каже, не стават за нищо. Забавните рубрики на вестниците разкриват на образования, както и на необразования законите, според които висшите животни се развиват от по-низшите, обясняват какво дълбоко родство съществува между човека и висшите маймуни. И бързи писачи не се уморяват да внушават на своите читатели как те трябва да мислят за "духа" в епохата на "великия Дарвин". И прибавят към това изречението от главния труд на Дарвин: "Държа на това, че всички органични същества, които са живели на тази земя, са произлезли от една праформа, на която животът е вдъхнат от твореца." В една такава епоха е изключително необходимо отново и отново да се показва, че антропософията не се отнася така леко с "вдъхването на живота", нито с душата, както това прави Дарвин и някои дарвинисти, но че нейните истини не са в противоречие с постиженията на естествената наука. Антропософията не желае да се опира върху патерицата на днешната естествена наука, за да проникне в тайните на духовния живот, а само да каже: "Познайте законите на духовния живот и тогава ще откриете тези висши закони в съответната форма, когато се спуснете в областта, където можете да виждате с очи и да чувате с уши. Днешната естествена наука не противоречи на духовната наука, тя самата представлява елементарна духовна наука. Хекел е постигнал толкова добри резултати в областта на животинския живот само затова, защото е приложил законите, които душевният изследовател от дълго време прилага за душата, също и за животинския свят. Без значение е, ако не е имал това убеждение; той не е познавал душевните закони и не е знаел нищо за изследванията, които се извършват в душевната област. Значението на неговите резултати в неговата област не стават по-маловажни от това. Нашата задача е да покажем, че Хекел в областта си не е нищо друго освен антропософ." И още едно помощно средство се предлага на духовния изследовател чрез запознаване с постиженията на днешната естествена наука. Нещата от външната природа могат, така да се каже, да се пипнат с ръка. Затова не е трудно да се изведат нейните закони. Не е трудно да си представим, че растенията се променят, когато се преместят от една в друга местност. Фактът, че някои животински видове загубват зрението си, когато живеят известно време в тъмни пещери, предизвиква живи представи. Когато се посочва какви закони действат в подобни процеси, човек може лесно да си представи по-малко нагледните и по-малко разбираемите закони, които действат в душевната област. Единствено да онагледява желае антропософът, когато си помага с естествената наука. Той иска да покаже, че антропософските истини се откриват в нейната област по съответстващ начин, че естествената наука не може да бъде нищо друго освен елементарна духовна наука. Антропософът си служи с представи от естествената наука, за да разкрие своите, които са на едно по-високо ниво.

Може да се възрази, че използването на представи от съвременната естествена наука може да изопачи духовната наука затова, защото тези представи почиват върху една несигурна почва. Вярно е, че има естествоизпитатели, които считат основните положения на дарвинизма за неоспорими истини, и други, които говорят за "криза в дарвинизма". Едните намират във "всемогьществото на естествения подбор", в "борбата за оцеляване" основните всеобхватни обяснения за развитието на живите същества. Другите причисляват тази "борба за оцеляване" към детските заболявания на по-новата наука и говорят за "безсилието на естествения подбор". Когато се стигне до тези оспорвани положения, човек като антропософ наистина не би могъл да направи нещо по-добро от това засега да не се занимава с тях, а да изчака такова време, което ще бъде по-добро от настоящето за постигане на хармония с естествената наука. Ала точно за това не става дума. Касае се много повече за едно убеждение, за един начин на мислене в самото изследване на съвременната естествена наука, за определени посоки, които навсякъде се съблюдават, дори когато мислите по известни въпроси на отделните изследователи и мислители коренно се различават. Истина е, че възгледите на Ернст Хекел и на Вирхов за "произхода на човека" коренно се различават. Но антропософът би могъл да се радва, когато меродавните личности са така наясно по определени значими въпроси относно душевното, както тези двама противници при всичките им спорове са наясно с това, което за тях е абсолютно валидно. Нито последователите на Хекел, нито тези на Вирхов търсят днес произхода на червеите в неживата тиня, и първите, както и вторите, не се съмняват в твърдението: "Всичко живо произлиза от друго живо" в посочения по-горе смисъл. В психологията това още не е навлязло. Там липсва яснота по един въпрос, който може да се сравни с подобни основни убеждения на естествената наука. Който иска да обясни формата и начина на живот на един червей, знае, че трябва да стигне до яйцето на червея и предците му. Той знае в каква посока трябва да изследва, дори когато са налице различни възгледи или се твърди, че още не настъпило времето да се излагат определени мисли по този или онзи въпрос. Къде в психологията има една подобна яснота? Че душата2 има духовни качества, както червеят - физически, не предполага, както би могло да се помисли, че към един факт трябва да се пристъпва с един и същ изследователски подход, както към друг. Преди всичко нашето време се намира под влиянието на мисловни навици, следствието от които е, че безброй хора от редиците на онези, които се занимават с такива неща, не желаят да приемат една такава предпоставка по съответния начин. Да допуснем по необходимост, че също така и душевните качества на човека трябва да произхождат отнякъде, както и физическите. Тогава трябва да се замислим как става така, че са толкова различни душите на група деца, израснали и възпитани при еднакви условия, че дори еднояйчните близнаци коренно се различават, макар да са живели заедно на едно място и да са били под опеката на една дойка. Обикновено се привежда примера за сиамските близнаци, чиито "последни години от живота им са им били доста неприятни в следствие на противоположните им симпатии по време на Северноамериканската гражданска война". Не би могло да се каже нищо друго освен това, че за подобни явления не е било мислено достатъчно дълго и не са направени старателни наблюдения. Такава работа се отнася към душевното така, както естествоизпитателят би се отнесъл към живота, ако приеме, че неговият произход е от неживата тиня. Правилно е да се търси обяснение на по-низшите душевни качества, като се вземат под внимание физическите предци и се говори за унаследяване, както това се прави за физическите белези. Но човек иска да си затвори очите пред най-същественото, ако поема същата посока за по-висшите душевни качества, за същински духовното в човека. Хората са свикнали да разглеждат тези по-висши душевни особености като едно степенуване, като една по-висока степен на низшето. И затова си мислят, че могат да се задоволят да ги разглеждат като душевните качества на животните.

Не може да се отрече, че наблюдението над някои душевни дейности на по-висшите животни подвежда да се приема един такъв подобен възглед. Само трябва да се обърне внимание на това, че кучетата дават забележителни доказателства за памет, че коне, които забелязват, че им липсва едната подкова, сами се отправят към ковачницата, в която обикновено ги подковават; че дори животни, които са затворени в стая, натискат дръжката и си отварят вратата, и на други подобни удивителни неща. Дори антропософът няма да пропусне да признае тези способности на животните. Но трябва ли поради това да се заличава разликата между низшите душевни белези, които човекът притежава съвместно с животните, и по-висшите духовни качества, които са присъщи само на него? Това може да направи само онзи, който е напълно заслепен от догматичните предразсъдъци на "науката", която желае да остане във връзка единствено със сетивното. Само чрез безупречно наблюдение човек приема факта, че животните, също и най-развитите, не могат да броят, от което следва, че не могат да се научат и да смятат. Още в древните школи на мъдростта се е приемал като означаващ много изразът, че човекът се различава от животните по това, че може да брои. Броенето е най-простото, най-тривиалното от по-висшите душевни способности. Точно това е граничната точка, където животинско-душевното преминава в духовно-душевното, в човешкото. Разбира се, много е лесно и тук да се направят възражения. Първо може да се каже, че някога може да се случи нещо, което досега не е било: определени интелигентни животни да се научат да броят. Като второ би могло да се посочи, че човешкият мозък все пак е един по-усъвършенстван мозък в сравнение с животинския и че именно това е причината да е налице по-високата степен на душевните способности. Такива възражения се посрещат с удоволствие. В същото положение сме и с онези, които, обратно на факта, че всеки живот произлиза от друго живо нещо, твърдят: Но в червея действат същите химически и физически закони, както в тинята, само че по по-сложен начин. Който иска да разбули тайните на природата с тривиалности и неща, които се разбират от само себе си, на него трудно може да му се помогне. Има хора, които смятат степента на разбиране, до която са стигнали, за най-висша, и които затова изобщо не се сещат, че и някой друг може би могъл да направи своите тривиални възражения, тъй като не осъзнава тяхната нищожност. По никакъв начин не възразяваме, че всички по-висши дейности в света са само степенуване на по-нисши, че действащите в червея закони са степенуване на онези, които действат в тинята. Но както днес никой благоразумен човек не би твърдял, че червеят произлиза от тинята, така и никой здравомислещ не може да иска да вкара духовно-душевното в същите понятийни шаблони както животинско-душевното. Както човек остава в областта на живото, за да обясни живота, така трябва да се остане в царството на душевно-духовното, за да се разбере произхода на душевно-духовното.

Има факти, които могат да се наблюдават навсякъде и покрай които мнозина минават, без особено да се замислят. Веднъж идва някой и прави откритие за някоя важна истина, виждайки един достъпен за всички факт. Виждайки една люлееща се църковна лампа, Галилей открива закона за движението на махалото. Преди това тази лампа са виждали безброй хора, без да забележат нищо. Става въпрос с нещата, които се виждат, да се свържат правилните мисли. Съществува един факт, който е общодостъпен, и който, наблюдаван правилно, хвърля ярка светлина върху характера на душевно-духовното. Това е простата истина, че всеки човек има биография, но не и животното. Наистина някои биха казали: Нима не може да се напише житейската история на една котка или на едно куче? Може да им се отвърне: без съмнение, но има и училищни задачи, в които от децата се изисква да разкажат премеждията на едно перо за писане. Ала става въпрос за това, че за отделния човек биографията има същото определящо значение, както описанието на вида за животното. Както при лъва ме интересува описанието на вида лъв, така ме занимава и биографията при отделния човек. Шилер, Гьоте и Хайне не са за мен в същия смисъл ясни, когато описвам техния човешки вид, както ми се изяснява отделния лъв, когато го разглеждам като екземпляр от неговия вид. Отделният човек е повече от един екземпляр от човешкия вид. Той притежава общи родови черти в същия смисъл като своите физически предшественици, както и животното. Но където родовото приключва, за човека започва това, което обуславя неговото специално място, неговата задача в света. И когато това стане, приключва всякаква възможност за обяснение по шаблона на животинско-физическото унаследяване. Аз мога да видя носа и косата, може би и някои особености на темперамента и в неговите предшественици, но не и неговия гений. Това, разбира се, не се отнася само за Шилер. Това се отнася също така и за госпожа Мюлер от най-затънтеното градче. При нея също, ако искаме, можем да открием душевно-духовното, което не може да се открие по същия начин в нейните родители, дядовци и баби, както нейният нос и сини очи. Самият Гьоте казва, че има от баща си снагата и сериозното отношение към живота, а от майка си - ведрия характер и охотата да разказва. Но никой не би се опитал да доказва, че Гьоте има дарбата си от баща си и майка си, както би проследил формата и начина на живот на лъва при неговите предци. Това е посоката, която трябва да поеме психологията, ако иска да постави до научното твърдение: "Всичко живо произхожда от друго живо" съответстващото му: "Всяко душевно нещо се обяснява от друго душевно". Ще продължим в тази посока и ще покажем как законите на прераждането и кармата от тази гледна точка са една естественонаучна необходимост.

Изглежда много странно, че толкова хора избягват въпроса за произхода на душевното от страх, че биха стигнали до една несигурна област на знанието. Трябва да им бъде посочено какво е казал големият естествоизпитател Карл Гегенбаур за дарвинизма. Дори и да не са напълно верни непосредствените твърдения на Дарвин, те доведоха до открития, които нямаше да се направят без тях. По един осветляващ начин Дарвин указва развитието на формите на живот една от друга и това подтиква към търсене на взаимовръзките между такива форми. Също и на онези, които се борят срещу заблудите на дарвинизма, трябва да им стане ясно, че същият този дарвинизъм дава яснота и сигурност на изследването на животинското и растителното развитие и чрез тях той хвърля светлина в тъмната сфера на работата на природата. Своите заблуди той ще преодолее чрез самия себе си. Ако той не съществуваше, нямаше да имаме и последствията от него. И на антропософските възгледи би трябвало да им се признае нещо подобно за духовния живот от този, който се бои от несигурност по отношение на тези учения. Ако такива учения не са напълно верни, те биха могли чрез самите себе си да водят към светлина по въпросите, отнасящи се до душевните загадки. На тях също ще сме благодарни за яснотата и сигурността, която дават. И когато те се отнасят до нашата съдба, до нашето човешко призвание, до нашата най-висша задача, привеждането на тази яснота и сигурност трябва да бъде най-важното дело в живота ни. В тази област стремежът към познание е същевременно една морална необходимост, едно безусловно нравствено задължение.

Един вид библия на "просветените" хора на новото време искаше да даде Давид Фридрих Щраус със своята излязла през 1872 година книга "Старата и новата вяра". Към "новата вяра" трябва да се числят откровенията на естествената наука. Новата библия е написана под впечатлението на дарвиновите представи. И тя произлиза от една личност, която казва за себе си: Който като мен се причислява към просветените хора, той още дълго преди Дарвин не е вярвал в "свръхестественото откровение" и неговите чудеса. За него е ясно, че в природата действат безусловни, неотменими закони, и каквото библията ни представя като чудеса, е било прекъсване на тези закони, каквото не може да съществува. Според природните закони ние знаем, че никой мъртвец не може отново да се съживи. Следователно може дори и Исус да не е възкресил Лазар. Но сега - така си казва нашият просветител по-нататък - в нашето обяснение има една пукнатина. Ние съумяхме да разберем как безжизнените явления могат да се обяснят чрез неотменимите закони, но как са произлезли различните видове растения и животни и човекът, за това не можем да си създадем някаква естественонаучна представа. Вярваме, че също и тук са налице необходими природни закони, но какви точно и как работят, за това не знаем нищо. Нищо не можахме да възразим на казаното от Карл фон Лине, големият естествоизпитател на осемнадесетото столетие, че толкова много "видове са били налице в животинското и растителното царство, когато първоначално са били сътворени". Нима не срещнахме толкова много чудеса на творението под формата на различни видове растения и животни? За какво ни беше убеждението, че Бог не можел чрез свръхестествена намеса в природния ред, чрез чудо, да съживи Лазар, щом трябваше да допуснем наличието на безчислени свръхестествени деяния. Тогава дойде Дарвин и ни показа, че чрез неизменните природни закони - приспособяване и борба за оцеляване - възникват растителните и животинските видове, както безжизнените явления. Нашата пукнатина в природното обяснение беше запълнена.

От настроението, което получава от тези убеждения, Давид Фридрих Щраус пише следните думи в книгата си "Старата и новата вяра": "Ние философите и критично настроените теолози говорехме добре, когато наложихме вето на чудото. Ала нашата безапелационна дума отзвуча без последствие, защото не го направихме ненужно, не можехме да доказваме природната сила, която може да го замести там, където то преди е важало като абсолютно необходимо. Дарвин доказа тази природна сила, това природно действие, той отвори вратата, през която бъдните щастливи поколения ще изхвърлят чудото завинаги. Всеки, който знае какво зависи от чудото, ще слави Дарвин като един от най-големите благодетели на човешкия род."

В тези думи се усеща настроението на победителя. И всички, които усещат нещата като Щраус, би трябвало да открият в една такава "нова вяра" следната перспектива: Някога безжизнените частички чрез живеещите в тях сили така са се сгъстили, че са произвели жива материя. Тя се е развила чрез безусловни закони до най-прости и несъвършени живи същества. После те са се видоизменяли според тези безусловни закони в червея, рибата, змията, в торбестите животни и накрая в маймуната. И тогава Хъксли, големият английски естествоизпитател, доказва, че човешкото устройство е много по-близко до това на най-развитите маймуни, отколкото до това на по-низшите маймуни. Какво още може да накърни вярата в това, че човекът се е развил според същите тези природни закони от по-висшите маймуни? А срещаме ли това, което представлява по-висша човешка духовна дейност, което наричаме морал, в едно по-несъвършено състояние и при животните? Трябва ли да се съмняваме, че животните, когато устройството им стане по-съвършено, когато се развие до човешка фигура, просто въз основа на физическите закони, а също така и на загатванията за разумна способност и морал, които вече се откриват при тях, ще се оформят до човешката висота?

Всеки ще трябва да признае, че нашето познание не отива толкова далече, за да си представи как гореописаното може да приведе всичко това в подробности. Но ще се откриват все нови и нови факти и закони. И тогава "новата вяра" ще печели все по-здрави опори.

Изследванията и мислите на нашето време не съумяха да изградят толкова здрави опори за тази вяра, много повече допринесоха за нейното разклащане. Тя обаче живее във все по-широки кръгове и представлява огромно препятствие за всяко друго убеждение.

Няма съмнение, че ако Давид Щраус и неговите привърженици имат право, тогава е абсурдно да се говори за по-висши закони на битието. Новата вяра би трябвало да се изгражда само върху основи, за които тези личности твърдят, че са резултати от естественонаучното познание.

Пред вниманието на този, който проследява с непредубеден поглед изложенията на последователите на "новата вяра" изпъква един забележителен факт. И този факт се натрапва особено убедително, ако разгледаме мислите на онези, които все още имат малко непредубеденост в сравнение с изложените с такава сигурност твърдения на ортодоксалните просветители.

Съществуват скрити ъгли в познанието на тези нововерци. И ако открием това, което се крие в тези ъгли, с ярък блясък ще засияят истинските резултати на новата естествена наука, затова пък схващанията на нововерците относно човека ще започнат да избледняват.3

Да осветим няколко такива ъгли. Да разгледаме една личност, която има голямо значение за нововерците. На страница 804 на новото издание на Хекеловата "Естествена история на сътворението" четем: "Крайният резултат /едно сравнение на животните с човека/ е, че между високоразвитите животински души и нискостоящите човешки души съществува само една по-незначителна количествена, но не и качествена разлика; тази разлика е много по-малка, отколкото разликата между най-ниско развитите и най-високо развитите човешки души или отколкото разликата между най-висшите и най-низшите животински души." Как се отнася нововерецът към един такъв факт? Той казва: Ние трябва да обясним разликата между по-низшите и по-висшите животински души според едни безусловни и неизменни закони. И ние изучаваме тези закони. Питаме се: Как е станало така, че от животни с по-низша душа са се развили такива с по-висша? Търсим в природата условия, в които низшето може да стане по-висше. Откриваме например, че животни, които пристигат в пещерите на Кентъки от други места, ослепяват. Става ни ясно, че престоят в тъмнината поставя очите в състояние на покой. В тези очи не се упражнява повече физическата и химическа дейност, която е била налице по време на виждането. Потокът храна, който по-рано е бил употребяван за тази дейност, сега тече към други органи. Животните променят своя облик. По такъв начин могат да възникват нови видове животни от старите видове, когато преобразуванията, които природата причинява на тези видове, са достатъчно големи и разнообразни.

Какво се случва всъщност? Природата предприема промени с определени видове и тези промени се проявяват при наследниците. С други думи, те се наследяват. Така се обяснява възникването на нови животински и растителни видове.4

И сега обяснението на нововерците продължава. Разликата между низшите човешки души и високоразвитите животински души не е толкова голяма. Определени условия в живота, в които са поставени високоразвитите животински души, допринасят за изменението на тези души, като по този начин те се оформят в низши човешки души. Чудото на развитието на човешките души е изхвърлено завинаги от храма на новата вяра, а човекът е определен според "вечни, безусловни" закони на животинския свят. Нововерецът се оттегля доволен в спокойна дрямка; оттук нататък той не желае да продължава по-напред.

Непредубеденото мислене би трябвало да му попречи в неговата дрямка. Защото едно такова мислене ще извика призраци. Да разгледаме по-отблизо горното Хекелово изречение: "Разликата (между по-висшите животни и човека) е много по-незначителна, отколкото разликата между най-низшите и най-висшите човешки души". Ако нововерецът допуска това, как може да се унася в приятна дрямка, след като - според неговия възглед - обяснява развитието на по-низшите хора от по-висшите животни?

Не, той не може да направи това. Ако го прави обаче, тогава ще отрече цялата основа, върху която е изградил своето убеждение. Какво ще поднесе този нововерец на някого, ако дойде при него и каже: Аз показах как рибите са произлезли от по-низши същества. С това приключих. Показах, че всичко се развива така, както рибите ще трябва да са се развили и стоящите под тях видове. Без съмнение нововерецът би си казал: С тези общи мисли за развитието не се стига доникъде. Ти трябва също така да обясниш възникването на бозайниците. Защото между бозайниците и рибите съществува по-голяма разлика, отколкото между рибите и стоящите непосредствено под тях животни. И какво ще последва от това, ако нововерецът действително остане верен на своето познание? Той би трябвало да си каже: Разликата между по-висшите и по-низшите човешки души е по-голяма, отколкото тази между по-низшите души и стоящите непосредствено под тях животински души. Така че трябва да призная съществуването на причини в света за преобразуванията на по-низшите човешки души, които се оформят така, както се оформят според същите тези причини по-низшите животински видове в по-висши. Ако не сторя това, тогава за мен възникването на видовете човешки души си остава чудо, както са чудо различните животински видове за оня, който не вярва в изменението на живите същества според природните закони. И това е безусловно вярно: нововерците, на които им се струва, че са просветени, понеже си мислят, че са изхвърлили чудото извън областта на живата материя, не са нищо друго освен вярващи в чудеса, поклонници на чудото в областта на душевния живот. И те се различават само по това от онези така презрени от тях вярващи в чудеса, че последните признават своята вяра; те самите обаче нямат никаква представа, че са обхванати от най-тъмно суеверие.

И сега трябва да пренесем нашата светлина в друг един ъгъл на "новата вяра". В своята "Антропология" д-р Пол Топинар е представил по един прекрасен начин резултатите на модерното учение за произхода на човека. В края на книгата си той повтаря накратко как по-висшите животински форми според Хекел са се развили по различно време на земята: В началото на земния период, наречен от геолозите лаурентийски, при условия, които съществуват вероятно само в тази епоха, чрез случайна среща на няколко елемента -въглерод, кислород, водород и азот - се формират първите белтъчни образувания. От тях чрез самозараждане произлизат най-малките, несъвършени живи същества. След това чрез деление и размножаване те се оформят, изграждат органи и накрая дават, според един ред на реконструкции, които Хекел разделя на девет, живот на няколко гръбначни животни от вида Amphioxus lanceolatus (ланцетник). Можем да изпуснем как са проследени останалите видове животни в същата посока и да добавим заключителните изречения на Топинар: "На двадесета степен (на конструкциите) е антропоидът (човекоподобната маймуна), приблизително през целия миоценов период, на двадесет и първа степен е маймуночовекът, който все още не притежава говора и съответстващия му мозък. На двадесет и втора степен най-накрая се появява и човекът, какъвто го познаваме днес, най-малкото в неговите не толкова съвършени форми. И сега, след като Топинар е изложил какви трябва да са "естественонаучните основи на новата вяра", с няколко думи той прави едно Важно признание. Той казва: "Тук изброяването прекъсва. Хекел забравя двадесет и третата степен, когато се появяват един Ламарк и един Нютон."

С това е скициран един момент в изповеданието на нововереца, в който той така ясно посочва факти, които отричат неговото изповедание. Той не иска да се издигне в човешко-душевната област с понятията, с които иначе си служи в природата. Ако го направи, с неговото свикнало с външната природа обикновено мислене би се озовал в областта, която Топинар нарича двадесет и трета степен, и тогава би трябвало да си каже: Както приемам развитието на по-висшите животински видове от по-низшите, така трябва да приема развитието на по-висшите души от по-низшите. Не мога да разбера душата на Нютон, ако не я разглеждам като произлизаща от едно предшестващо душевно същество. И това душевно същество не може да се търси във физическите предци. Защото ако човек го търси там, той ще обърне с главата надолу духа на природонаучното изследване. Кога ще му хрумне на един естествоизпитател да допусне развитието на един животински вид от друг, ако последният се окаже с първия в такава алогична физическа връзка, както Нютон е в алогична душевна връзка със своите предци? Напротив, можем да си представим, че един животински вид произлиза от някой подобен, който стои само една степен по-ниско от него. Така че душата на Нютон е произлязла от такава, която му е подобна и стои само една степен на развитие под нея. Душевното в Нютон се съдържа в неговата биография. Аз разпознавам Нютон от неговата биография така, както разпознавам един лъв от описанието на неговия вид. Разбирам вида лъв, като си представя, че той е произлязъл от друг вид, стоящ по-ниско в развитието си от него. Разбирам това, което се съдържа в биографията на Нютон, когато го мисля като развило се от биографията на една душа, която е близка, сродна на неговата душа. Следователно душата на Нютон е била подготвена в друга форма, както е бил в друга форма по-рано видът лъв.

Едно ясно мислене не може да отрече този възглед. Само защото нововерците нямат смелостта да доведат своите мисли докрай, те не могат да стигнат до това заключение. Чрез него става възможна повторната поява на съществото, което се съдържа в биографията. Или трябва да пропадне цялото естественонаучно учение за развитието, или трябва да се признае, че то би трябвало да се разшири също и в областта на душевното развитие. Има само две възможности: Или всяка душа е сътворена чрез чудо, както би трябвало и животинските видове да са сътворени чрез чудо, ако не са се развили един от друг; или душата се е развила и е била по-рано в друга форма, както животинският вид е бил в друга форма.

Някои от съвременните мислители, които са запазили все още малко яснота и смелост за логическа представа, са живо доказателство за този факт. Те се примиряват толкова малко с необикновените в наше време мисли за душевното развитие, както и вече описаните нововерци. Но те най-малкото имат смелостта да станат привърженици на единствения възможен възглед: чудото на сътворението на душите. Например можем да прочетем в труда по психология на професор Йохан Ремке, един от най-големите мислители на нашето време: "Мисълта за сътворението... се явява, за да разберем нещо за тайната на възникването на душата." Ремке стига до това да признае съществуването на едно съзнателно същество, за което той казва, че то "би трябвало, като единствено условие за възникването на душата, да се нарича Творец на душата." Така говори един мислител, който не иска да се отпусне в духовна дрямка, след като е разбрал физическите жизнени процеси, и на когото все пак липсва способността да възприеме представата, че една душа се е развила от своята по-ранна форма на съществуване. Ремке има смелостта да приеме чудото, но няма другата, за да приеме антропософския възглед за повторната поява на душата или реинкарнацията. Мислители, при които естественонаучният стремеж започва да се развива логически, по необходимост достигат до този възглед. Така в съчинението на гьотингенския професор по философия Юлий Бауман за "Новохристиянството и реалната религия" в двадесет и девет изречения на един "план за кратко резюме на реалната научна религия" четем следното (двадесет и второто) изречение: "... Както... в неорганичната природа не изчезват физическите елементи и сили, а само се променят техните комбинации, така също според реалния научен метод се приемат органичните и органично-духовните сили. Човешката душа като формално единство, като свързващ Аз се връща отново в нови човешки тела и по този начин може да изживее всички нива на човешкото развитие."

Такъв възглед трябва да има този, който притежава цялата смелост да изповядва научното вероизповедание на нашето време. Неправилно би било да се приема, че тук се твърди, че по-издигнатите сред нововерците, в обикновения смисъл на думата, са лишени от смелост личности. Смелост, неописуемо голяма смелост означава естественонаучният възглед да воюва срещу противопоставящите се сили на деветнадесетото столетие.5 Но тази смелост е по-висша в сравнение с логическото мислене. Такова логическо мислене обаче липсва точно на естествоизпитателите, които искат да си изградят един светоглед от знанията в своята област. Не е ли тогава безутешно, че в една лекция, изнесена на последното събрание на естествоизпитателите от бреславския химик Алберт Ладенбург, се съдържа следното изречение: "Познаваме ли някакъв субстрат на душата? Аз не зная такъв." И след това "признание" същият този мъж можа да каже: "Как искате да докажете безсмъртието? Вярвам, че при този въпрос, повече от при който и да било друг въпрос, желанието е баща на мисълта, защото не зная никакъв научно подкрепен факт, на който да можем да се позовем за безсмъртието." Какво би казал ученият господин, ако застане пред някой оратор, който твърди: "Аз не зная нищо за химическите факти. Затова отричам химическите закони, защото не познавам никакъв научно подкрепен факт, на който да можем да се позовем за тези закони." Но професорът ще отвърне: "Какво ни засяга твоето невежество в химията; първо се захвани с химия, а после говори." Професор Ладенбург не познава субстрат на душата; следователно той не трябва да безпокои света с резултатите от своето невежество.

Както се отнася естествоизпитателят към животинските форми, от които са се развили други такива форми, за да разбере тези други, така душевният изследовател, на основата на това природно изследване, трябва да се отнася към душевната форма, от която се е развила друга, за да може да душевна форма, от която се е развила друга, за да може да разбере последната. Формата на черепа на по-висшите животни естествоизпитателите обесняват като преобразувание на по-низшия животински череп. Следователно те трябва да си обяснят всичко, което спада към биографията на една душа, изхождайки от биографията на душата, от която е произлязла тази, която сега изследват. По-късните състояния са следствие от по-ранни. По-късните физически състояния са следствие от поранни физически състояния, както по-късните душевни състояния са следствие от по-ранни душевни състояния. Това е съдържанието на закона на кармата, който гласи: Всичко, което мога и правя в настоящия си живот, не стои само за себе си като чудо, а се намира в следствена връзка с по-ранните форми на съществуване на моята душа и е причина за по-късните.

Онези, които наблюдават човешкия живот с отворен духовен взор и не познават този всеобхватен закон или не желаят да го приемат, попадат непрекъснато пред житейски загадки. Да вземем един пример. В "Погребаният храм" на Морис Метерлинк, една книга, в която се говори за такива загадки, може да се види как те се явяват в един изкривен образ на съвременните мислители, които не познават великите закони за причината и следствието в духовния живот, не познават кармата. Онези, които са попаднали в тесните граници на догмите на нововерците, днес нямат никаква представа от подобни въпроси. Метерлинк казва: "Ако се хвърля във водата в студено време, за да спася моя ближен, или пък ако падна в нея, докато искам да го хвърля, последиците от простудата ще бъдат еднакви и в двата случая и никаква сила на небето и земята извън мен самия и човека не ще увеличи страданията ми, защото съм извършил престъпление, или няма да се намали болката ми, защото съм извършил нещо достойно." Наистина, тук става въпрос за последствията за едно наблюдение, ограничено от физическите факти. Но може ли това наблюдение да се приема като всеобхватно'? Който твърди това, приема приблизително същата гледна точка като онзи, който наблюдава, че две момчета се обучават от двама различни учители и при това не вижда нищо друго освен факта, че и в двата случая учителите имат с момчетата същия брой часове и правят приблизително едно и също. Ако наблюдателят навлезе по-дълбоко във фактите, тогава вероятно ще възприеме едно голямо различие в двата случая и ще стане ясно, че едното момче става един неспособен човек, докато другото момче става един превъзходен човек. А ако наблюдаващият е някой, който иска да навлезе в душевно-духовните взаимовръзки, той би трябвало да си каже: Това, което се случва, не може да се разглежда само за себе си. Последиците от простудата са душевни изживявания и аз искам, ако те не трябва да се приемат като чудо, да ги разглеждам като причина и следствие в душевния живот. Последствията при спасителя на живота ще произтекат от други причини, различни от тези при престъпника; или те ще имат в единия или в другия случай различни последствия. И ако не мога да открия в настоящия живот на хората тези причини и следствия, ако за този настоящ живот всичко е еднакво, тогава трябва да търся изравняването в миналото или в бъдещето. Така постъпвам точно като естествоизпитателя на полето на външните факти: той обяснява липсата на очи на животните в тъмни пещери от по-ранни преживявания и добавя, че настоящите преживявания ще имат своите последствия в бъдещи породи и образуване на видове.

Вътрешно право да говори за развитие в областта на външната природа има само онзи, който приема това развитие и в духовно-душевното. Сега е ясно, че това приемане, това разширяване на естественонаучното познание за природата е повече от просто схващане. Защото то преобразува познанието в живота; то обогатява не само знанието на човека, а и му дава силата да преобразува своите житейски пътища. То му показва откъде идва и накъде отива. И то ще му покаже това Откъде и Накъде отвъд раждането и смъртта, ако той твърдо следва посоката, която му сочи познанието. За всичко, което прави, той знае, че се влива в един поток, който тече от вечност към вечност. Все по-висша става гледната точка, от която той ръководи своя живот. Като в гъста мъгла е забулен човек, докато достигне до това убеждение, защото не предчувства нищо за своята истинска същност, не знае нищо за нейното начало и за нейните цели. Той следва импулсите на своята природа, без да има разбиране за тях. Той трябва да си каже, че може би следвал нещо съвсем различно, ако можеше да осветли своите пътища със светлината на познанието. Чувството за отговорност в живота нараства все повече и повече под влиянието на един такъв възглед. Ако не изгражда това чувство за отговорност в себе си, човек отрича в по-висш смисъл своята човечност. Познание без целта за облагородяване на хората е само задоволяване на едно повиеше любопитство. Познанието, издигащо се да обхване духовното, за да стане сила в целия живот, това е - в по-висш смисъл - дълг. И е дълг за всеки човек да търси разбиране за това откъде идва и накъде отива душата.

Как работят тези закони на духовния живот - прераждане и Карма, - това трябва да стане предмет на една следваща статия.

Бележки от Рудолф Щайнер

1. Горното трябва изрично да се подчертае, тъй като повърхностните читатели днес са много и са готови по всяко време да откриват всякакви безсмислици в изразите на някой мислител, дори когато последният се старае да се изрази съвсем точно. Затова тук трябва да се добави, че не ми идва на ум да се боря с онези, които, изхождайки от естественонаучни предпоставки, проучват проблема за "самозараждането". Но щом може да бъде факт, че по някакъв начин "безжизнени" субстанции се съчетават в жив белтък, от това не следва, че, правилно погледнато, възгледът на Реди е погрешен.

2. Привържениците на школата на Вунд могат да се чувстват дълбоко засегнати, че говоря по такъв патриархален начин за "душата", докато те се кълнат в думите на своя маестро, който е възвестил, че не трябва да се говори за "душа", защото от тази "свръхестествена" душевна субстанция, след като "митологизацията на явленията в трансцедентнто е изчезнала", не е останало нищо друго освен "свързани помежду си събития". Мъдростта на Вунд стига до убеждението, че не трябва да се говори за "лилия", защото човек се занимава само с цвят, форма, процеси на растеж и т. н. (Вунд: Естествена наука и психология, Лайпциг 1903 г.)

3. Мнозина днес биха желали с особено удоволствие и бързо да усвояват ученията на духовната наука. Ще им се стори неудобно, когато им се представят с подробности естественонаучните факти така, че да им служат като основа на една антропософска постройка. Те казват: Ние искаме да чуем нещо за духовната наука, а вие ни разказвате за естественонаучни неща, които всеки образован човек познава. Това е едно възражение, което ясно показва как нашите съвременници не желаят да мислят сериозно. В действителност онези, които говорят по подобен начин, не знаят нищо за значението на своите познания; астрономът не знае нищо за следствията от астрономията, химикът - нищо за тези от химията и т.н. И за тях няма спасение, освен да бъдат скромни и да слушат внимателно, когато им се обяснява как те - поради повърхностността на своето мислене - не знаят нищо за това, което в своето невежество си мислят, че напълно са разбрали. Също и някои антропософи често си мислят, че не е необходимо убежденията за кармата и прераждането да се потвърждават с резултати от естествената наука. Те не знаят, че това е задачата на подрасите, към които спадат жителите на Европа и Америка; и че без тази основа членовете на тези раси не могат да достигнат вярно духовно-научния възглед. Който иска само да повтаря това, което е чул от големите учители на изтока, той не може да стане антропософ в рамките на европейско-американската цивилизация.

4. Някои могат да възразят, че естествената наука в съвременния й облик противоречи на антропософското учение и че например в "Тайното учение" на Блаватска се съдържа друго учение за произхода, подобно на това, което се среща при Хекел. Как стоят нещата с него, ще бъде обяснено по-късно. Тук изобщо не е показано как се отнася "Новата вяра" към "Тайното учение", как би трябвало да се отнася към самата себе си, когато разбере собствените си предпоставки.

5. Авторът на тази статия не може да бъде упрекнат в неправилна оценка на големите заслуги на нашите нововерци, защото в своята книга "Възгледи за света и за живота през 19-ти век" той е преосмислил тези заслуги във връзка с духовното развитие на тяхното време и е признал тяхната стойност. (Трудът излиза в разширен вариант през 1914 г. под заглавието: "Загадките на философията".)