Мистерията на Голгота като смислов център на историческите събития

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

16 октомври 1921 год., Дорнах, Швейцария, GA-207

По стенографски записки, непрегледани от автора.

превод от немски: Димитър Димчев

В хода на нашите последни съзерцания видяхме колко коренно различни са нещата в зависимост от това, дали ги изживяваме тук между раждането и смъртта, или пък в духовния свят между смъртта и новото раждане. Вчера споменахме, че от средата на 15 век, включително и до нашата съвременна епоха, тук между раждането и смъртта, човек започва да воюва за своята вътрешна свобода, така че това, което той вършеше според импулсите на свободата, започна да придава на неговото същество по време на живота между смъртта и новото раждане, определена стойност, определена тежест и сериозност. В резултат на това, че се издигаме до чистите и свободни мотиви на нашата воля без да я товарим с нищо земно, ние си осигуряваме тази възможност, щото между смъртта и новото раждане да бъдем едно самостоятелно същество. И сега: към себесъхранението на това същество през нашата епоха, принадлежи и всичко, което можем да наречем отношение към Мистерията на Голгота. Тази Мистерия на Голгота може да се обсъжда от различни гледни точки. В продължение на доста месеци ние обсъждахме Мистерията на Голгота от твърде голям брой гледни точки, но сега бих желал да направим това от гледната точка на човешката свобода.

Докато се намира в своя земен живот между раждането и смъртта, в обикновеното си съзнание, човек практически няма никаква представа за себе си. Човекът не може да се взира в себе си, не може да разглежда себе си. И разбира се, една измама е, когато чрез разглеждането на това, което е мъртво в човека, или пък чрез проучването на човешкия труп, официалната наука вярва, че е разбрала нещо от човешката организация. Но това е една заблуда, една илюзия. Тук, между раждането и смъртта, човек има разбиране и възглед единствено за външния свят. Обаче що за възглед е той? - за илюзорния сетивен свят е възможен само илюзорен възглед и вчера аз отново подчертах това.

Когато в земния си живот между раждането и смъртта, насочим нашите сетива към обкръжаващия ни свят, той застава пред нас като едно външно явление, като една илюзия. Тази илюзия ние пренасяме в нашето Азово същество, в нашите спомени, и в известен смисъл я превръщаме в наша собственост. И така, докато разглеждаме и проучваме света, тя застава пред нас; една илюзия, една Майя, която след смъртта - вчера Ви описах това - изчезва и се появява под други форми, така че ние я изживяваме не вътре в нас, а пред нас и около нас.

Ако обаче в земния си живот между раждането и смъртта, човек би възприел света не като илюзия, ако не би могъл да изживее тази илюзия, тогава той не би могъл да стигне и до свободата. Развитието на свободата е възможно само в света на Майя, в света на илюзията. Аз вече обърнах внимание върху това в моята книга "Върху загадките на човека". Там посочих, че всъщност светът в който живеем, светът на нашите изживявания, може да бъде сравнен с образите, които гледат към нас от едно огледало. Практически те не могат да ни бъдат наложени, те са именно образи, илюзия, Майя. И по този начин светът на човешките възприятия също остава една илюзия, една Майя.

И все пак човек е вплетен в света не само чрез илюзията. Тя го вкарва в привидния сетивен свят само до колкото той борави със сетивата, които изпълват неговото будно съзнание. Ако обаче се обърне към своите инстинкти, към своите страсти, към своя темперамент, към всичко, което се надига от дълбините на човешкото същество - но без да преминава в отчетливите ясни представи на будното съзнание - тогава човек вижда, че всичко това съвсем не е илюзия. То е вече действителност, но една действителност, която не може да бъде обхваната от сегашното съзнание. Между раждането и смъртта - макар и без да го познава - човек живее в един истински свят, само че този свят не е в състояние да му Даде свободата. Този свят може да вложи в човека поробващи инстинкти или неотменими вътрешни необходимости, обаче той никога не позволява на човека да изживее свободата. Свободата може да бъде изживяна само в един образен свят, само в света на Майя. И за да развием свободата, пробуждайки се, ние трябва да влезем именно в този илюзорен, образен свят.

Този илюзорен живот, който имаме в нашите сетивни възприятия, далеч не беше трайно и дълбоко заложен в историческото развитие на човечеството. Ако се обърнем към древните епохи, ще открием така нареченото от нас инстинктивно ясновидство, което до средата на 15 век все още показваше тук или там своите атавистични разновидности. Така че ако се обърнем към тези древни епохи, ние съвсем не бихме могли да кажем, че в своето будно съзнание човек имаше около себе си само един илюзорен свят. През сенките, през образите и звуците на Майя, човек беше вгледан и заслушан в божествената хармония на духовния свят. Той виждаше също и Майя, илюзията, но я виждаше по друг начин. За него тя беше израз и откровение на духовния свят. Но сега този духовен свят зад Майя - изчезна. Остана само Майя. И същественото в еволюцията на човечеството е, че докато древните епохи усещаха Майя като откровение на един божествено-духовен свят, то днес пред погледа на човека остана само Майя, за да открие той, вътре в този илюзорен свят, своята истинска свобода, защото в онзи отминал свят на сумрачното ясновидство, той можеше да намери само необходимост, но не и свобода. Нека повторим: когато се намира между раждането и смъртта - всичко това е валидно само за нашата епоха - човекът живее в света на възприятията и този свят е един илюзорен свят. Човекът възприема света, обаче го възприема като привидност, като илюзия.

Но как изглеждат нещата между смъртта и новото раждане? В последните лекции споменах, че тогава човекът възприема не този външен свят, който се простира тук между раждането и смъртта, а в периода между смъртта и новото раждане, човекът възприема самата човешка същност; тогава той отправя взор в дълбоката вътрешна същност на човека. Обективният свят за човека - това е вече самият той, самият човек. Това, което тук на Земята е утаено и скрито, в духовния свят то се разбулва и открива. И между смъртта и новото раждане, човекът вниква в могъщата активност на отделните органи; накратко, той вниква във всичко, което е побрано вътре в човешката кожа.

Обаче в нашата епоха е така, че на човека е разрешено да живее в Майя само между раждането и смъртта. Днес човек не стига до там, че по времето между смъртта и новото раждане да живее в Майя. Прекрачи ли през Портата на смъртта, ако мога така да се изразя, той пада в примките на необходимостта. Както тук на Земята човек се чувствува свободен в своите възприятия и във волното движение на своя поглед, свободен да оперира със своите понятия, така и след смъртта той попада в един свят на несвобода. В известен смисъл, там той ще бъде изтръгнат от видимия сетивен свят. И в този интервал от време, той би възприемал нещата така, сякаш е хипнотизиран от всяко отделно сетивно възприятие, сякаш е разкъсван от всяко сетивно възприятие до степен, че не може по своя воля да се освободи ни най-малко от тях.

Ето, в това развитие навлезе човекът от средата на 15 век. Онези божествено-душевни светове, разположени зад земната илюзия - изчезнаха, напълно изчезнаха. От тогава стана така, че веднага след смъртта, т.е. между смъртта и новото раждане, тези божествено-духовни светове улавяха човека по такъв начин, щото спрямо тях той не можеше да запази никаква самостоятелност. И аз казах, че само ако човек действително развие свобода в този земен свят, с други думи, ако ангажира цялото си същество в земния живот на Майя - само тогава той ще може да пренесе нещо от себе си през смъртта. Но за това е необходимо и друго; трябва само да посочим още една съществена разлика между нашите днешни възгледи и тези на древността.

Независимо дали разглеждаме цялото човечество или пък само посветените и Мистериите на древността, необходимо е да припомним, че основният мироглед тогава беше ориентиран съвсем иначе отколкото днес. После, от средата на 15 век насам, човек застина на едно и също равнище; според тогавашния начин на мислене, той започна да си изработва представи за развитието на Земята и на човешкия род, но такива представи, които да обясняват задоволително началото и края на Земята - такива представи му се изплъзваха. Бих ме могли да кажем, че човек следваше, а и сега следва, една определена линия на развитие. И какво прави той? Той се вглежда назад исторически, вглежда се назад и геологически. Но по този начин човек съчинява само хипотези. Като начало на Вселената, той поставя една първична мъглявина, за която смята, че е материална формация. После от нея се развиват - т.е. не че се развиват, но човек си въобразява, че се разви ват - по-висшите природни организми, растения, животни и т.н. И в хода на времето, според днешните си материалистични представи, виждаме как човек издига глас и предупреждава: накрая ще стане така, че Земята ще загине от топлинна смърт (рис. 30, червено) - отново една хипотеза. Защото човекът - в известен смисъл - наблюдава само един нищожен отрязък между началото и края. За днешния човек, това начало и този край се губят като безконтурни и занемели образи.

В древните епохи съвсем не беше така. Благодарение на откриващия се божествено-духовен свят, в древните епохи хората имаха твърде екзактни представи за началото и края на Земята. Ако се обърнем към Стария Завет или другите религиозни учения на древните, ще установим, че хората си изработваха съвсем други представи за началото на света, разбира се според вида, който те можеха да имат тогава; и според тези представи, човек можеше в значителна степен да осмисли своето битие именно като жител и поданик на Земята. Но от хипотезата на Кант-Лаплас, от първичната мъглявина на Кант-Лаплас никога не може да се изведе човешкия живот тук, на нашата Земя.

Ако вземете чудните космогонии на езическите народи, Вие също ще откриете нещо, което е давало основания и е карало човека да организира своя живот тук, на Земята. И така, човекът отправяше поглед към създаването на Земята и стигаше до такива представи, които го включваха в самото мироздание, в самия зародишен миг на Земята. Но постепенно човекът оформи в своето съзнание също и представи за свършека на Земята. В "Страшният съд" на Микеланджело и в други платна от по-новото време, напират такива пред стави, които в този финален миг на Земната планета включват и човека, обаче ние виждаме, че макар и да са мъчителни представи за греха и изкушението, те далеч не унищожават човека!

Нека да се спрем на днешната хипотетична представа за края на Земята: според нея Земята ще бъде погълната от една равномерна топлина. В тази топлина, в този огън ще се претопи цялото човешко същество. Там човекът няма вече място. Покрай изчезването на божествено-духовния свят от полезрението на човека, в хода на времето той изгуби и онези представи за началото и края на Земята, които го правеха участник в тези космически събития.

Но как стояха нещата с тези хора, които можеха да разбират историята? За тях историята представляваше това, което става между възникването и умирането на Земята, това което има своя смисъл чрез представите за Земното начало и Земния край. Вземете която и да е езическа космология и Вие ще можете да си представите историческия развой на човечеството. В посока назад, Вие ще стигнете до времената, през които Земята възниква и изгрява в обкръжението на един божествено-духовен свят. Историята има своя дълбок смисъл. Тя има своя смисъл също и след края на Земята. И ако в мисленето и религиозното чувство на последните столетия от нашата цивилизация се запази най-вече представата за Земния край, то историческото разглеждане на Земното начало изостана сериозно. И все пак дори и в такива съвременни съчинения като "История на света" от Ротек", Вие ще откриете далечни въздействия от онези представи за началото на Земния свят, които придават смисъл на самата история. Макар "История" на Ротек - писана в началото на 19 век, да съдържа само далечна сянка от тази представа, фактът е многозначителен и придава на историческото развитие един нов смисъл. Своеобразното и същественото сега е, че в това време, когато човекът прекрачва в илюзорния сетивен свят, когато външната природа се изправя пред него като Майя, в същото време, поради отсъствие на истински представи за Земните начало и край, историята напълно изгубва своя смисъл и се изплъзва от непосредственото знание на човека.

Да, замислете се над тези неща съвсем сериозно. Приемете за начален пункт на Земното развитие една първична мъглявина, от която се отделят неопределени формации, а после се диференцират различните форми на живот, включително и до човека. Представете си и края: топлинната смърт на Земята, в която загива всичко, всичко което сме разказвали за Мойсей, за величието на древния Китай, Индия, Персия, Египет, а после и: Гърция, Рим, до днешния наш свят. Нима върху Земята се разиграват епизоди без начало и край? Разбира се, в този случай историята наистина изглежда безсмислена.

Но тук трябва да изясним нещо важно. Макар и да не сме вътре в самата природа, ние трябва да я обгърнем с духовния си поглед. Докато човекът изживява тази природа - между раждането и смъртта - тя застава пред него като една илюзия. Историята става безсмислена. И днес човекът не е достатъчно смел, за да си при знае, че историята е безсмислена, безсмислена тъкмо поради това, че той е изгубил представите си за Земното начало и Земния край. Днешният човек би трябвало да усеща историческото развитие на човечеството като една голяма загадка. И той би трябвало да си каже: Да, без представите за начало и край, цялото историческо развитие е нещо безсмислено.

Отделни хора предусетиха това доста отдавна. Прочетете например по какъв убедителен начин Шопенхауер извежда от западноевропейското светоусещане цялото безсмислие на историята и Вие ще видите, колко дълбоко прозря Шопенхауер в това безсмислие. Но днешният ден категорично изисква от човека да вложи един друг, един нов смисъл в историята. Ако се откажем от хипотезите и останем при феноменологията, т.е. в илюзорното описание на природните явления, ние все пак можем да извлечем от света на Майя - и то именно в Гьотев смисъл - едно твърде задоволително познание за природния свят. В естествознанието е възможно някакво удовлетворение, само ако сме запазили нещо от смущаващите хипотези за началото и края на Земния свят. Обаче в този случай, ние сме като затворени в прегръдката на Земята, без да виждаме нищо извън нея. Кант-Лапласовата теория и топлинната смърт напълно зазиждат пътищата ни към просторите на Космоса.

Съвременното човечество - общо взето - живее точно в това състояние на съзнанието. Но тук то е застрашено от една голяма опасност. Така както са поставени нещата, човечеството не успява да се вживее в света на феномените, не успява да намери мястото си в света на Майя. То пада в примките на необходимостта, онази вътрешна необходимост на инстинкти, нагони, страсти. И каква нищожна част от свободната импулсивност на мисленето се осъществява днес! Обаче колкото повече не достига свободата в този свят между раждането и смъртта, толкова повече в света между смъртта и новото раждане, върху човека ще се стовари хипнотизиращата принуда на несвободата, на необходимостта. Така че човекът е застрашен от опасността, щото прекрачвайки през Портата на смъртта, да не пренесе своето собствено същество, понеже в Земния сетивен свят той не е развил свободата, а е развил нещо, което го вкарва в принуда, нещо което го втвърдява.

Занапред божествено-духовният свят ще се открива пред човека по друг начин, а не както в древността. В древността човекът можеше да мисли за началото и края на Земния свят и без да напуска физическия план, той спокойно включваше в него и духовното; физическото и духовното съществуваха като едно цяло. Но с течение на времето ставаше така, че вместо от идеите за началото и края на Земята, човекът все повече и повече черпеше от духовно протъкания център на събитията. В Старозаветното сътворение на Земята, човекът виждаше обезпечено и своето собствено битие.

В езическите космогонии също проличава израстването на човешкия род от един божествено-духовен свят. Но всъщност идеята за края на Земята, далеч не е така вярно запазена в онези представи, които имаме за гибелта на света. Ето защо днес ние сме длъжни да стигнем до едно правилно разбиране на Голготската Мистерия и да виждаме в нея средищната точка от Земното развитие, обединяваща отново божествени и земни сили в единно цяло. Човекът - правилно разбран - трябва да премине през Мистерията на Голгота, как то това направи самият Бог. Така нему се дават изгубените представи за сътворението и гибелта на Земята, макар и те - според Мистерията на Голгота - да са твърде различни от по-ранните представи за началото и края на Земята.

А сега: пренесете се за миг във възникването на една езическа космогония. Днес господствува мнението, че тези езически космогонии са измислици на народите. Хората казват: както днес човек свободно свързва и разделя своите мисли, така и хората са сглобявали някога своите космогонии. Но това е един дълбоко погрешен университетски шаблон. Нещата са изглеждали съвсем иначе: човекът беше така дълбоко поставен в световете, че той не можеше да има друга представа за тяхното сътворение, освен тази, която после залегна в космогониите, в митовете. До космогониите човекът достигна по необходимост, а не в свобода. Той трябваше да прикове поглед в сътворението на световете, той не можеше да подмине това. И днес ние много трудно можем да си представим как с инстинктивното си ясновидство, човекът е задържал пред своята душа идеите за сътворението и гибелта на Земята.

Да, така е: днес човекът не може да застане пред Мистерията на Голгота по този начин. И в това се състои огромната разлика между християнството и древните божествени учения. Когато човекът поиска да намери Христос, той трябва да го намери в свобода. Той трябва да застане напълно свободен пред Мистерията на Голгота. Космогониите принуждаваха човека. Мистерията на Голгота не принуждава никого.

До една такава свобода днес човекът ще бъде доведен само чрез това, което тези дни аз определих като активност на антропософското духовно-научно познание. И ако един пастор си въобразява, че би могъл да получи "Хрониката Акаша" в едно "луксозно илюстрирано издание", и без никаква вътрешна активност продължи да оперира с понятия, вместо да развие образи, с това той само показва, този пастор, че той е склонен към едно езическо, а не към едно християнско светоусещане; защото до Христос човек трябва да стигне в свобода. Тъкмо начинът, по който човек се изправя пред Мистерията на Голгота, принадлежи към неговите най-интимни възпитателни средства за постигането на свободата. .

Чрез Мистерията на Голгота - ако човекът я изживее правилно - той ще бъде, в известен смисъл, откъснат и освободен от света. И какво произтича от тук? Първо: сега човекът може да живее в света на илюзорните възприятия, защото в този свят вече струи нещо, които го води към един духовен център, към духовното битие, гарантирано в Мистерията на Голгота. Другото обаче е: понеже началото и края са изличени за човешкото съзнание, историята изгуби целия си смисъл; сега тя отново получава смисъл чрез този духовен център. Човекът ще се научи да разбира как всяко събитие преди Мистерията на Голгота е устремено към Мистерията на Голгота и как всяко следващо, ново събитие, произтича също от тази Мистерия на Голгота. Историята отново получава своя смисъл, докато иначе тя остава само един илюзорен епизод, без начало и без край. В същото време, когато заради човешката свобода, външният сетивен свят израства като примамлива илюзия пред човека, историята се превръща в илюзорен епизод без какъвто и да е център на тежестта. Тя се разтваря в небулоза, в замъгленост, както и Шопенхауер го потвърди в своите съчинения. Чрез вникването в Мистерията на Голгота, се поражда това, което иначе е историческата Майя; поражда се вътрешния живот, историческата душа, и то тъкмо тази, която е свързана с всичко, от което съвременният човек се нуждае и на което може да разчита, за да изгради живота си в свобода. Преминавайки през Портата на смъртта, човек разбира великото учение за свободата. Той се обръща към Мистерията на Голгота и тя хвърля в живота му онази светлина, която трябва да озари всичко, което е свобода в човека. И човекът може да се спаси от тази опасност, да падне - отвъд смъртта - в примките на необходимостта, едва след като тук, в света на Майя, е имал възможността да постигне свободата, макар че повечето хора пренебрегват свободата, не я развиват, а се отдават на своите инстинкти и нагони. Едва когато се извиси до истинска религиозна изповед, която е съвършено различна от религиозните чувства на древните, едва когато - в пълна свобода - тази религиозна изповед изпълни цялата му душа, едва тогава човек стига до пълното изживяване на свободата.

В нашата епоха, общо взето, твърде малко хора са разбрали, че само едно познание в свобода, е активното познание за Христос, и че единственото може да доведе до Мистерията на Голгота. Защото през онези времена, когато хората нямаха Духовната Наука, те черпеха сведения за Мистерията на Голгота само от историческите съобщения на Библията.

Разбира се, Евангелието никога няма да изгуби своята стойност. Тази стойност постоянно ще нараства, обаче към Евангелието трябва да се прибави и непосредственото познание за истинската същност на Голготската Мистерия. Христос ще трябва да бъде усетен, почувствувай и разбран не само чрез действуващата в Евангелията сила, а също и чрез едноличната човешка сила. И точно този е върхът, към който Духовната Наука иска да издигне християнството. Антропософията се опитва да обясни Евангелието по един честен на чин. Обаче тя съвсем не се базира на Евангелията и това е, което смущава хората. И все пак Антропософията не изключва Евангелията. Тя стига до своята най-висша оценка за Евангелията, защото - ако мога така да се изразя - тя прониква зад тях и вижда всичко, което е вложено в тези Евангелия, но и всичко, което, в общи линии, е вече ненужно и мъртво за развитието на човечеството. Ето как интимно свързани с цялото ново развитие на човечеството са от една страна - свободата, и от друга страна - Мистерията на Голгота. Ако спазваме общоприетия тон на днешните дискусии, цялата верига от отделни исторически епизоди остава неясна. Тя получава своята спояваща връзка, едва когато Мистерията на Голгота бъде призната като централно събитие в Земната и човешката еволюция.

Всичко това ще бъде неизбежно усетено от мнозина и поради това те ще се нуждаят от един верен образ.

Те си казват: Някога човекът се взираше нагоре в небесните простори, обаче той нямаше предвид това слънце, което днес хората сочат в небето; това слънце, за което днешните физици вярват, че се носи из Всемира като гигантско газово кълбо. Аз често съм споменавал, че физиците биха били буквално смаяни, когато вместо предполагаемото от тях газово кълбо, те намерят там едно негативно пространство, пренасящо ги за миг не само в Нищото, но и далеч отвъд Нищото. Това, което днес материалистичната космология твърди, е чисто фантазьорство. Хората в древните епохи бяха далеч от подобно светоусещане и те никога не биха могли да си кажат: ето го слънцето, ето го това газово кълбо, понесено от въздуха. Не, за тях Слънцето беше едно духовно Същество. Обаче за един истински наблюдател на света, то и днес е такова: едно духовно Същество, което човешкият поглед възприема като физическо слънце само в илюзорния свят на сетивата. В Слънцето, древното човечество възприемаше това централно духовно Същество, което по-късно щеше да се появи като Христос. Когато древното човечество говореше за Христос, то отправяше своя поглед към Слънцето и призоваваше Слънцето.

Когато новото човечество говори за Христос, то не трябва да отправя своя поглед към Небето, а трябва да го отправя към Земята; новото човечество е длъжно да търси Слънцето в Човекът на Голгота. Именно с признаването на Слънцето за едно духовно Същество, беше свързана и съобразената с човека представа за възникването и края на Земята. А сега с представата за Исус, в който живя Христос, е възможна друга, съобразена с човека и истинското му достойнство нова представа за Земния свят, излъчващ към началото и към края такива сили, които отново ще нахлуят в целия Космос и принадлежащото му човешко същество. Трябва, трябва да на стъпят такива епохи, през които няма да се изграждат материалистични хипотези за началото и края на Земята, а ще се тръгва от познанието за Мистерията на Голгота и това познание ще обхваща с духовния си поглед цялото космическо развитие. В лицето на външно-озаряващото Слънце, древният човек възприемаше извънземния Христос. С правилното вникване в Мистерията на Голгота, днешният човек може да възприеме Христос като бъдещото Слънце, към което е устремена нашата Земна планета. Ето как сияе то навън в света, ето как сияе то и в историята - навън физически, в историята - духовно: Слънцето там, Слънцето - тук!

Да, скъпи мои приятели, ето какво се получава когато погледнем към Мистерията на Голгота от гледище на свободата. И новото човечество - ако то иска да се изтръгне от упадъчните сили, и да влезе в правия път на своята еволюция - е длъжно да се извиси до това гледище на свободата.

Но всичко трябва да бъде разбрано дълбоко и основно. И това познание няма да бъде абстрактно или теоретично, а едно непосредствено познание, изживяно като чувство. Християнството, за което говори Антропософията, е не просто едно насочване към Христос, а едно цялостно проникване с Христос.

Разликата между древната теософия и Антропософията никога не трябва да бъде забравяна. Тази разлика е ясна, нали? Навсякъде в теософската литература Вие ще намерите старите изтъркани приказки от езическите космологии, които вече не съответствуват на съвременния човек; наистина тази литература му говори за началото и края на Земята, обаче за него нещата са променени. И какво липсва на тези съчинения? На тези древни теософски съчинения им липсва именно центърът, средищната точка, липсва им Мистерията на Голгота. И тя им липсва много по-силно, отколкото на външните естествени науки.

Антропософията носи в себе си една напредваща космология, която не премахва, а постоянно притегля и всмуква в себе си Мистерията на Голгота. И ето как цялото развитие - както назад до Сатурновата епоха, така и напред до Бъдещият Вулкан - се осветлява именно от познанието за Мистерията на Голгота. Необходима е само добрата воля да признаем тази принципна противоположност и тогава не може да съществува вече никакво съмнение върху различията между древната теософия и Антропософията.

И когато така наречените християнски теолози все отново и отново искат да свържат Антропософията с теософията, това произтича изключително от обстоятелството, че тези християнски теолози не разбират твърде много от самото християнство. Наистина е многозначително, как добрият приятел на Нитче, известният базелски теолог Овербек, написа една книга върху християнската същност на модерната теология, в която търсеше доказателства за това, че модерната теология - а също и християнската теология – всъщност е престанала да бъде вече християнска. Така че можем да кажем: в случая дори външната наука ни обръща внимание върху това, че модерната християнска теология не разбира нищо от християнството, не знае нищо за християнството.

И трябва поне веднъж отново да се вникне, как всичко това принадлежи към нехристиянството. Във всеки случай, модерната теология не принадлежи към християнството. Тя принадлежи към нехристиянството. Обаче заради известно удобство, хората са изличили тези неща от своето съзнание. Но те далеч не трябва да бъдат изличава ни, защото колкото повече ги изличаваме, толкова по-безвъзвратно изгубваме възможността за истинско и вътрешно изживяване на християнството. И все пак това ще трябва да бъде изживяно, ще трябва, защото то е другият полюс спрямо изгряващото изживяване на свободата. Обаче да изживее единствено свободата - а той трябва да го стори - това би отвело човекът долу в пропастта. Неговият единствено сигурен водач в полета му над тази пропаст, може да бъде само Мистерията на Голгота.

Но за това ще продължим да говорим следващия път.