Философия на свободата

Философия на свободата и монизъм

Глава от книга

GA-4

превод от немски: Борис Парашкевов

Наивният човек, приемащ за действително само онова, което може да види с очи и да пипне с ръце, изисква и за своя нравствен живот мотиви, които могат да се възприемат сетивно. Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му начин. Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства. Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и ю отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.

Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта.

По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)* /* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./

Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията. Тогава той ще търси и подтика към действията в една такава духовна сила. Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същност сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека. На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност. На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.

Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".

Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен. Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си". Според монистичното схващане човекът може да действа несвободно, ако следва една възприемаема външна принуда; той може да действа свободно, ако се вслуша единствено в самия себе си. Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие. Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение.

Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно. Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух.

За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело. Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени. Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза.

Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно-реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.

Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов свободен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно същество, докато стигне точката, където сам намира себе си.

Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр. 115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен.

Първа добавка към новото издание (1918 год.)

Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност.

Втора добавка към новото издание (1918 год.)

На стр. 156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие. Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически. Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен. В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното. По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ. Спрямо един възглед за духовно вникване в света прикритият материализъм на съвременността проявява не по-малка нетърпимост, отколкото афишираният от миналото столетие. Той само заблуждава мнозина, които вярват, че отхвърлят един насочен към духовното възглед за свят, след като природонаучният „отдавна е изоставил материализма".