Философия на свободата

Човешката индивидуалност

Глава от книга

GA-4

превод от немски: Борис Парашкевов

За философите главната трудност при обясняване на представите се крие в обстоятелството, че ние самите не сме външните неща, а нашите представи все пак трябва да имат облик, отговарящ на нещата. Но при по-внимателно вглеждане се установява, че тази трудност изобщо не съществува. Без да сме външните неща, ние ведно с тях принадлежим към един и същ свят. Частта от света, която аз възприемам като мой субект, се пронизва от хода на общата всемирна събитийност. За моето възприемане, аз, от една страна, съм затворен в границите на кожата на моето тяло. Но намиращото се в тази кожа принадлежи към Космоса като цяло. Следователно, за да съществува връзка между моя организъм и обекта извън мен, изобщо не е нужно нещо от обекта да се промъкне в мен или да остави в Духа ми отпечатък, както метален печат във восък. Напълно погрешно поставен е въпросът как получавам вест от дървото, което е отдалечено на десет крачки от мен. Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата. Силите, действащи под кожата на моето тяло, са същите, както съществуващите извън него. Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес. Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло. Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз. Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт. Защото те взаимно се обуславят. Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същности само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго.

Най-трудно оборими ще бъдат така наречените физиологични доказателства за субективността на нашите възприятия. Когато упражнявам натиск върху кожата на тялото си, аз го възприемам като усещане за натиск. Същият натиск мога да възприема чрез окото като светлина, чрез ухото като тон. Един електрически удар възприемам чрез окото като светлина, чрез ухото като звук, чрез кожните нерви като тласък, чрез органа на обонянието като мирис на фосфор. Какво следва от този факт? Само едно: аз възприемам един електрически удар (респ. натиск) и после светлинен ефект или тон, или съответно даден мирис и т. н. Ако не съществуваше око, към възприятието за механично разтърсване в близост до него нямаше да се присъедини възприятието за светлинен ефект; без наличието на орган на слуха нямаше да има звуково възприятие и т. н. С какво право може да се каже, че без органи на възприятието целият процес не би бил налице? Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието. Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен процес в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен процес. Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон.

И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа. Налага се да си помогнем по друг начин.

Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането. С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство. Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие. Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане.

Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие. Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо. Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта.

Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие.

Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит. По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.

На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност.

Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата.

Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие.

Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество.

Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.

Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.

Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното. Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител. Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв.

Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света. Към възприятията му се присъединяват неговите понятия. Той по свой особен начин ще мисли общите понятия. Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота.

На тази определеност противостои друга, зависеща от нашата особена организация. Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност. С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност. Това е индивидуалното в собствената ни личност. То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота.

Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света. В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот.

Чувството е средството, чрез което понятията тепърва придобиват конкретен живот.