Философия на свободата

Познаването на света

Глава от книга

GA-4

превод от немски: Борис Парашкевов

От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно-реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата. Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим. Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.)

Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.

Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение? Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата. Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата. Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи процеси на материята. Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие. Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи.

Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него. Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа. Тогава такъв идеалист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него.

На критическия идеалист от този род целият свят му се струва като сън, спрямо който всеки порив за познание и бил просто безсмислен. За него може да има само два вида хора: предубедени, които смятат собствените си фантазии за действителни неща, и мъдри, които прозират недействителността на този свят на фантазиите, и които постепенно трябва да загубят всяко желание да проявяват интерес към него. За такова гледище дори собствената личност може да се превърне в съновидение. Точно както сред сънуваните от нас образи се появява нашият собствен сънищен образ, така в будното съзнание представата за собствения Аз се прибавя към представата за външния свят. Сиреч за нашето съзнание е даден не нашият действителен Аз, а само представите ни за Аза. В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената личност. Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата действителност се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв. Фихте, Предназначението на човека).

Независимо от това, дали онзи, който схваща непосредствения живот като сън, не предполага нищо повече над този сън, или пък отнася своите представи към действителни неща, за него самият живот трябва да загуби някакъв научен интерес. Но докато за този, който със съня смята достъпната ни вселена за изчерпана, всяка наука е безсмислица, то за другия, смятащ се в правото си от представите да вади заключения за нещата, науката ще се състои в изследването на тези „неща сами за себе си". Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм* /* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т. е. (за трансцендентното). Според този възглед нещото само за себе си е отвъд областта на пряко познаваемия за нас свят, т. е. то е трансцендентно. Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното. Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното. - Б. а./

Общото на тези два възгледа с наивния реализъм е това, че се опитват да намерят своето място, чрез проучване на възприятията. Но в тази област те никъде не могат да намерят здрава почва.

Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите. За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз. Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им. В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им. Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа. Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението. По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа. По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем. До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието. Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето.

На наивния човек не може да му се придиря за липсата на посоченото тук прозрение. Той се отдава на живота и смята нещата за действителни във вида, в който опитът му ги предлага. Но първата стъпка, която се прави за преодоляване на това становище, може да се състои единствено във въпроса: как се отнася мисленето към възприятието? Независимо дали в дадената за мен форма възприятието продължава, или не продължава да съществува преди и след възникване на моята представа, ако аз искам да заявя нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето. Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм изговорил резултата от един мисловен процес, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда. Между възприятието и всеки вид изявление за него се вмъква мисленето.

Причината, поради която мисленето често бива игнорирано при разглеждане на нещата, вече беше посочена (срв. стр.43). Тя се крие в обстоятелството, че насочваме вниманието си само върху обекта, за който мислим, но не и същевременно върху мисленето. Затова наивното съзнание разглежда мисленето като нещо, което няма връзка с нещата, а стои съвсем встрани от тях и прави своите разсъждения за света. Образът, нахвърлян от мислителя за явленията в света, не се счита за принадлежащ към нещата, а за съществуващ само в ума на човека; светът и без този образ бил готов. Светът с всички свои субстанции и сили бил напълно готов, и за този готов свят човекът нахвърлял някакъв образ. Разсъждаващите по този начин трябва обаче да бъдат запитани: С какво право обявявате света за готов, без да включвате мисленето? Нима светът не поражда мисленето в ума на човека със същата необходимост, както цъфтежът на растението? Посадете едно семе в земята - то пуска корен и стъбло, покарват му листа и цветове. Застанете пред растението. В душата ви то се свързва с едно определено понятие. Защо това понятие принадлежи към цялото растение в по-малка степен, отколкото листата и цветовете? Ще кажете: листата и цветовете съществуват без възприемащ ги субект, а понятието се появява едва когато човекът застане пред растението. Точно така. Но цветовете и листата на растението също възникват само когато има земя, в която да се положи семето; когато има светлина и въздух, при които могат да се развият листата и цветовете. По същия начин възниква и понятието „растение", когато едно мислещо съзнание влезе в съприкосновение с растението.

Пълно своеволие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, да се смята за съвкупност, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо със самия предмет. Ако днес получа розова пъпка, образът, който се предлага на моето възприятие, само на първо време е окончателен. Сложа ли пъпката във вода, утре ще получа съвършено друг образ на моя обект. Ако не отмествам поглед от розовата пъпка, ще видя как днешното й състояние през безброй междинни степени непрекъснато ще преминава във утрешното. Образът, който ми се представя в определен момент, е само случаен отрязък от обекта, намиращ се в непрестанен развой. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, потенциално заложени в нея. Може също така утре да бъда възпрепятстван да продължа наблюдението на цвета и по такъв начин ще имам непълен образ.

Съвсем необективно и почиващо на случайността би било едно мнение, ако за представящия се в даден момент образ твърди: това е предметът.

Неуместно е също така сборът от възприятийните признаци да се обявява за идентичен с предмета. Напълно възможно би било един дух да приеме понятието едновременно и свързано с възприятието. Такъв дух изобщо не би се досетил да разглежда понятието като нещо непринадлежащо към предмета. На понятието той би трябвало да припише съществуване, което е неразривно свързано с предмета.

Ще поясня мисълта си с един пример. Когато хвърля камък в хоризонтална посока, аз го виждам последователно на различни места. Тези места свързвам в една линия. От математиката познавам различни линейни форми, между които и параболата. Параболата ми е известна като линия, която възниква от движението на една точка по някакъв закономерен начин. Ако изследвам условията, при които се движи хвърленият камък, установявам, че линията на неговото движение е идентична с тази, която познавам като парабола. Това, че камъкът се движи тъкмо по парабола, е последица от дадените условия и следва по необходимост от тях. Формата на параболата спада към цялото явление като всичко останало, което е присъщо за него. Описаният по-горе дух, който не би трябвало да минава по обиколния път на мисленето, би имал като даденост не само един сбор от зрителни усещания за различни места, но също така - неотделимо от явлението - и параболичната форма на линията на хвърлянето, която ние едва мисловно добавяме към явлението.

Обстоятелството, че обектите първоначално са ни дадени без съответните понятия, се дължи не на обектите, а на нашето духовно устройство. Цялостното ни същество функционира така, че на него присъщите елементи на всяко нещо от действителността му се подават от две страни: от страна на възприемането и от страна на мисленето.

С естеството на нещата няма нищо общо това, как аз съм устроен да ги схващам. Чертата между възприемане и мислене се появява едва в момента, когато аз, съзерцаващият, застана пред нещата. Но кои елементи принадлежат към нещото и кои не - това ни най-малко не може да зависи от начина, по който се запознавам с тези елементи.

Човекът представлява едно ограничено същество. На първо място той е същество сред други същества. Битието му принадлежи към времето и пространството. Оттук на него винаги му е дадена само ограничена част от цялостния универсум. Но във времето и пространството тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща. Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика. Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки процес щеше да прелива плавно в друг. Вселената щеше да представлява едно единство и едно затворено в себе си цяло. Потокът на процесите не би се прекъсвал никъде. Поради нашата ограниченост ние приемаме за единично онова, което в действителност не е единично. Така например единичното качество червено никъде не съществува отделно за себе си. То отвсякъде е заобиколено от други качества, към които принадлежи и без които не би могло да съществува. Но ние изпитваме необходимост да обособяваме отделни отрязъци от света и да ги разглеждаме самостоятелно. Нашето око може да различава последователно отделни цветове от едно многосъставно цветово цяло, нашият ум може да обхваща отделни понятия от една цялостна понятийна система. Това отделяне е субективен акт, обусловен от обстоятелството, че ние не сме тъждествени със световния процес, а едно същество, сред други същества.

Сега въпросът изцяло се свежда до определяне мястото на съществото, което сме самите ние, спрямо другите същества. Това определяне трябва да се разграничи от простото осъзнаване на нашето себе. То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането. На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т. н. в единството „злато". Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне. Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес. Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз представлявам двойствено същество. Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие. Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане. Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене. Един триъгълник има само едно-единствено понятие. За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като носители на човешко съзнание. Но всеки от двамата носители на съзнание ще го схваща по индивидуален начин.

На тази мисъл противостои един трудно преодолим предразсъдък у хората. Предубедеността не стига до прозрението, че понятието триъгълник, както го схваща моят ум, е същото, каквото схваща и умът на моя ближен. Наивният човек се смята за създател на своите понятия, поради което е убеден, че всяко лице си има свои собствени понятия. Превъзмогването на този предразсъдък е основно изискване на философската мисъл. Единното понятие триъгълник не се превръща в множество поради това, че бива мислено от мнозина. Защото самото мислене на мнозината представлява едно единство.

В мисленето на нас ни е даден елементът, който слива нашата особена индивидуалност и вселената в едно цяло. Когато усещаме и чувстваме (а също така възприемаме), ние сме отделни същности, а когато мислим, ние сме всеединното същество, което прониква във всичко. Това е по-дълбоката причина за двойствената ни природа: В себе си ние виждаме да се поражда някаква чисто и просто абсолютна сила, която е всеобхватна, но с нея се запознаваме не при избликването и от центъра на света, а в една периферна точка. Ако това ставаше при нейното избликване, тогава още в мига на нашето осъзнаване щеше да ни е известна цялата загадка на света. Но тъй като се намираме в една периферна точка и собственото ни битие е затворено в определени граници, на нас ни се налага да опознаем сферата, разположена извън собственото ни същество, с помощта на мисленето, което се вдава в нас от общото всемирно битие.

Поради това, че мисленето у нас се разпростира отвъд отделното ни битие и влиза в допир с общото всемирно битие, у нас възниква подтикът към познание. Същества без мислене не изпитват такъв подтик. Срещата им с други неща не поражда никакви въпроси. За такива същества тези други неща остават външни. Срещу външното нещо у мислещите същества се появява понятието. То е онова, което ние приемаме за нещото не отвън, а отвътре. Познанието трябва да доведе до уравновесяване, до сливане на двете начала - вътрешното и външното.

Следователно възприятието не е нищо готово, нищо завършено, а само едната страна на цялостната действителност. Другата страна е понятието. Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие. Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо.

Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: в този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята. По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи.

В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие. Нека само се вгледаме в света на възприятието: той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им. Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана. Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото. Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същност към друга. Това е съдържателната дейност на мисленето. Защото само чрез едно съвсем определено конкретно съдържание аз мога да зная защо охлювът се намира на по-низша степен на организация в сравнение с лъва. Простото съзиране, възприятието, не ми дава никакво съдържание, което би могло да ме осведоми за съвършенството на организацията.

Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на възприятието. В противовес на даденото ни отвън възприятийно съдържание, мисловното съдържание възниква вътрешно. Формата, в която то се появява първоначално, ще означим като интуиция. Нейната роля за мисленето е същата като тази на наблюдението за възприятието. Интуицията и наблюдението са изворите на нашето познание. Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във възприятието къс от действителността. Който не притежава способността да намира съответстващите на нещата интуиции, за него цялата действителност остава недостъпна. Както далтонистът забелязва различия в яркостта, но не и в качеството на цветовете, така лишеният от интуиции може да наблюдава само несвързани помежду си фрагменти от възприятия.

Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимовръзката, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм. Няма нещо, което да съществува отделено от световната цялост. Всяко обособяване има само субективна валидност за нашето устройство. За нас световната цялост се разлага на горе и долу, преди и след, причина и следствие, обект и представа, материя и сила, обект и субект и т. н. Наблюдаваните от нас единични неща, брънка по брънка, се свързват чрез взаимозависимия единен свят на нашите интуиции; а чрез мисленето ние наново сглобяваме в едно всичко, което чрез възприемането ни е дадено разделено.

Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие. Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена.

Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен - наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси. Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган. Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия. Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка. Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т. н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.

И така какво представлява възприятието? Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства. С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна. Аз запазвам способността по-късно да възпроизведа един образ на масата. Тази способност за произвеждане на образ остава свързана с мен. Психологията означава този образ като спомен-представа. Но той е онова, което единствено може с право да се нарече представа за масата. Именно то съответства на възприемаемата промяна в собственото ми състояние, поради наличието на масата в моя кръгозор. При това тя не означава промяна на някакъв стоящ зад субекта на възприемането „Аз, сам за себе си", а промяна на самия възприемаем субект. Следователно представата е субективно възприятие, в противовес на обективното възприятие при наличие на обекта в кръгозора на възприемането. Смесването на субективното с обективното възприятие води до заблудата на идеализма: Светът е моя представа.

Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието представа. Изложеното от нас дотук не бе понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането. От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект. По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот. Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него. С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дейността си.

Добавка към новото издание (1918 год.)

Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света. Той се вижда заплетен в една мисловна конструкция, която се разпада, докато я гради. Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда. Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка. Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление. От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение.

Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света. По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността. Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също. Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.