Философия на свободата

Светът като възприятие

Глава от книга

GA-4

превод от немски: Борис Парашкевов

Чрез мисленето възникват понятия и идеи. С думи не може да се изкаже що е понятие. Думите могат само да насочат вниманието на човека върху това, че той има понятия. Когато някой види дърво, неговото мислене реагира на наблюдението - към обекта се прибавя едно идейно противоположно съответствие и той разглежда обекта и идейното противоположно съответствие като принадлежащи едно към друго. Щом обектът изчезне от неговото полезрение, у него остава само идейното му противоположно съответствие. Това е понятието за обекта. Колкото повече се разширява опитът ни, толкова по-голям става броят на нашите понятия. Но понятията съвсем не съществуват уединено. Те се обединяват в едно закономерно цяло. Така например понятието „организъм" се присъединява към други: „закономерно развитие, растеж". Други понятия пък, образувани за отделни неща, се сливат в едно. Всички понятия, които си съставям за лъвовете, се сливат в общото понятие „лъв". По такъв начин отделните понятия се свързват в затворена понятийна система, в която всяко от тях си има свое самостоятелно място. Качествено идеите не се различават от понятията. Те са само по-съдържателни, по-наситени и по-обемни понятия. На това място обръщам специално внимание да не се забравя, че като моя изходна точка аз посочих мисленето, а не понятията и идеите, които възникват едва чрез мисленето. Те предпоставят мисленето. Ето защо онова, което съм казал относно почиващата върху себе си, от нищо неопределяна природа на мисленето, не може просто да се пренася върху понятията. (Тук изрично го отбелязвам, тъй като по това се различавам от Хегел. Той приема понятието за първично и първоначално.)

Понятието не може да бъде получено от наблюдението. Това личи от самото обстоятелство, че подрастващият човек бавно и постепенно си съставя понятията за заобикалящите го обекти. Понятията биват прибавяни към наблюденията.

Един много четен съвременен философ /Хърбърт Спенсър/ описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Ако някой септемврийски ден, разхождайки се по полето, доловим на няколко крачки пред себе си шум и на страната на канавката, откъм която той явно идва, видим тревата да се движи, ние вероятно ще се отправим към мястото, за да разберем какво е причинило шума и движението. С приближаването ни от канавката излита яребица и с това нашето любопитство е задоволено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията. Това обяснение, забележете, се свежда до следното: тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази връзка." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук. Когато доловя някакъв шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме извежда отвъд шума. Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задоволява. Но чрез моя размисъл на мен ми е ясно, че един шум трябва да се схваща като следствие. Следователно едва когато свържа понятието следствие с възприятието шум, аз имам повод да изляза от отделното наблюдение и да потърся причината. Понятието следствие събужда понятието причина и тогава аз търся причиняващия обект, който откривам в лицето на яребицата. Тези понятия-причина и следствие - аз обаче никога не мога да придобия само чрез наблюдение, върху колкото и случая да се простира то. Наблюдението провокира мисленето и едва то ми сочи пътя, по който да присъединя едно преживяване към друго.

Ако от една „строго обективна наука" се изисква да черпи своето съдържание само от наблюдението, тогава същевременно трябва да се изисква тя да се откаже от всякакво мислене. Защото по своята природа мисленето излиза извън рамките на наблюдаваното.

Сега е уместно да преминем от мисленето към мислещото същество. Защото чрез него мисленето се свързва с наблюдението. Човешкото съзнание е сцената, на която понятието и наблюдението се срещат и биват взаимно свързвани. По този начин вече е характеризирано и въпросното (човешко) съзнание. То е посредникът между мислене и наблюдение. Доколкото човекът наблюдава някакъв обект, дотолкова той се явява спрямо него като даден; доколкото човекът мисли, той се явява спрямо самия себе си като действащ. Той разглежда предмета като обект, а себе си - като мислещия субект. Понеже насочва своето мислене върху наблюдението, той има съзнание за обектите; понеже насочва своето мислене върху себе си, той има съзнание за самия себе си, или себесъзнание. Човешкото съзнание по необходимост трябва да бъде и себесъзнание, понеже е мислещо съзнание. Защото, когато мисленето насочва поглед върху собствената си дейност, то визира като обект своята първична същност, следователно визира своя субект като обект.

Не бива обаче да се изпуща от внимание, че само с помощта на мисленето ние можем да се определяме като субект и да се противопоставяме на обектите. Затова и мисленето никога не бива да се схваща като чисто субективна дейност. Мисленето е отвъд субекта и обекта. То образува тези две понятия точно както всички останали. Следователно, когато ние като мислещ субект свързваме понятието с даден обект, ние не бива да схващаме тази връзка като нещо чисто субективно. Не субектът е този, който създава връзката, а мисленето. Субектът мисли не затуй, защото е субект, ами счита себе си за субект, защото е в състояние да мисли. Ето защо дейността, упражнявана от човека като мислещо същество, не е чисто субективна, а такава, която не е нито субективна, нито обективна, тоест тя надхвърля рамките на тези две понятия. Аз не бива никога да казвам, че моят индивидуален субект мисли; по-скоро той самият живее благодарение на мисленето. Следователно мисленето е елемент, който ме извежда над моето себе и ме свързва с обектите. Но той същевременно ме отделя от тях, противопоставяйки ме като субект спрямо тях.

На тази основа почива двойствената природа на човека: той мисли и по такъв начин свързва себе си и останалия свят; но посредством мисленето той същевременно трябва да се определи като противостоящ на нещата индивид.

По-нататък следва да запитаме: как достига в съзнанието другият елемент, който досега означавахме просто като обект на наблюдението и който в съзнанието се среща с мисленето?

За да отговорим на този въпрос, трябва да отстраним от полето на нашето наблюдение всичко привнесено там от мисленето. Защото в съответния момент съдържанието на нашето съзнание винаги е проникнато по най-разнообразен начин от понятия.

Нека си представим, че едно същество с напълно развит човешки интелект възниква от нищото и застава пред света. Онова, което би забелязало, преди да приведе мисленето в действие, е чистото съдържание на наблюдението. На това същество светът би поднесъл само безразборно струпване от обекти на усещането, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, както и чувства на удоволствие и неудоволствие. Това струпване представлява съдържанието на чистото, безмисловно наблюдение. На него му противостои мисленето, готово да разгърне своята дейност, стига да се намери изходна точка. Опитът показва, че тя бързо се намира. Мисленето е в състояние да прокарва нишки от един елемент на наблюдението към друг. С тези елементи то свързва определени понятия и така ги поставя в някакво отношение. По-горе вече видяхме как един доловен от нас шум се свързва с някакво друго наблюдение, и по какъв начин ние окачествяваме едното като следствие от другото.

Ако пък си припомним, че мисловната дейност ни най-малко не бива да се схваща като субективна, ние няма да бъдем изкушавани да смятаме, че такива връзки, създавани от мисленето, имат само субективна валидност.

Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи отношението, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект.

Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение.

Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие. Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл. С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие.

Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него. Когато гледа едно дърво, той най-напред счита, че във формата, която вижда, с различно оцветените си части и т.н. то стои на мястото, накъдето е отправен погледът му. Когато същият човек сутрин вижда слънцето да се появява като диск на хоризонта и проследява хода на този диск, той е на мнение, че всичко това (само по себе си) съществува и протича по начина, по който го наблюдава. Към това убеждение той се придържа дотогава, докато се натъкне на други възприятия, които противоречат на предходните. Детето, което още не е придобило опит за разстоянията, посяга към луната и поправя това, което на пръв поглед е смятало за действително, едва тогава, когато някое друго възприятие се окаже в противоречие с първото. Всяко разширяване на кръга на моите възприятия ме принуждава да коригирам своя образ за света. Това се проявява както във всекидневния живот, така и в духовното развитие на човечеството. Образът, който древните са имали за отношението на Земята към Слънцето и другите небесни тела, е трябвало да бъде заменен от Коперник с друг, понеже не се е съгласувал с възприятия, които по-преди не са били известни. Когато д-р Франц оперирал един сляп по рождение, пациентът заявил, че чрез възприятията на своето осезание преди операцията си е бил създал съвсем друг образ за големината на предметите. Осезателните си възприятия той е трябвало да коригира чрез своите зрителни възприятия.

На какво се дължи това, че ние непрекъснато биваме принуждавани да внасяме поправки към своите наблюдения?

Едно просто разсъждение дава отговор на този въпрос. Когато стоя в края на една алея, дърветата в другия, отдалечения край ми изглеждат по-малки и по-нагъсто, отколкото там, където съм застанал. Променя ли мястото, от което извършвам наблюдението си, образът на моите възприятия става друг. Следователно във вида, в който ми се представя, той зависи от някакво обстоятелство, свързано не с обекта, а изхождащо от мен, възприемащия. За една алея е напълно безразлично къде стоя, но образът, който получавам за нея, зависи значително от това. За Слънцето и планетната система също така е безразлично, че хората ги съзерцават именно от Земята. Но възприятийният образ, предоставящ се на хората, се определя от това тяхно местонахождение. Тази зависимост на възприятийния образ от мястото на нашите наблюдения се прозира най-лесно. По-трудно е положението, когато се запознаваме със зависимостта на света на нашите възприятия от телесното и духовното ни устройство, физикът ни показва, че в пространството, в което чуваме звук, са налице трептения на въздуха и че тялото, в което търсим източника на звука, също притежава трептеливи движения на свои части. Това движение възприемаме като звук, само ако имаме нормално устроено ухо. Без такова ухо целият свят би останал за нас вечно ням. Физиологията ни учи, че има хора, които не възприемат нищо от заобикалящата ни великолепна пищност от багри. Образът на техните възприятия съдържа само оттенъци на светло и тъмно. Други пък не възприемат само някой отделен цвят, примерно червения. Техният образ за света е лишен от този цветен нюанс и затова той действително се различава от този на обикновения човек. Зависимостта на образа на моите възприятия от мястото на моето наблюдение бих искал да назова математическа, а зависимостта от моето устройство - качествена. Първата определя размерните отношения и взаимната отдалеченост на моите възприятия, а втората - тяхното качество. Качественото определение, че виждам една червена повърхност - червена, зависи от устройството на моето око.

Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни. Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване. Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух. Той казва: „Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш. За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго. Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение. Ние никъде не сме виждали измерение или форма самостоятелно, а винаги в съчетание с цвят или други безспорно независими от нашата субективност свойства. Щом последните изчезнат ведно с нашето възприятие, това трябва да е валидно и за първите, които са свързани с тях.

На възражението, че макар фигурата, цветът, тонът и т. н. да нямат друго съществуване освен това в рамките на акта на възприемането, все пак трябва да има неща, които без съзнанието са налице и с които са сходни осъзнатите образи на възприятието, описаният възглед отвръща с думите, че един цвят можел само да наподобява един цвят, една фигура - само да наподобява една фигура. Нашите възприятия могат да бъдат сходни само с нашите възприятия, но не и с някакви други неща. Онова, което наричаме обект, също не е нищо друго освен група от възприятия, свързани по определен начин. Отнема ли на една маса формата, измеренията, цвета и т. н., накратко всичко, което е само мое възприятие, тогава от нея не оставало нищо. Последователно проследен, този възглед води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото, и докато ги възприемам; те изчезват с възприемането и без него губят смисъл. Извън моите възприятия обаче не са ми известни и не могат да ми бъдат известни никакви обекти.

Срещу това твърдение няма какво да се възрази, доколкото аз само най-общо вземам предвид обстоятелството, че устройството на моя субект участва в определянето на възприятието. Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие. Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето.

С това нашето разсъждение се пренася от обекта на възприятието върху неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но и себе си. Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи. Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия. Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него. После към него може да се прибави възприятието на моето себе. Тогава аз вече осъзнавам не само обекта, но и моята личност, която противостои на обекта и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм онзи, който го вижда. Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв процес. Когато дървото изчезне от моя кръгозор, за съзнанието ми остава следа от този процес: един образ на дървото. По време на наблюдението ми този образ се е свързал с моето себе. Моето себе се е обогатило; неговото съдържание е възприело един нов елемент в себе си. Този елемент наричам моя представа за дървото. Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе. Възприятията щяха да идват и да си отиват; аз щях да ги оставям да отминават. Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да говоря за моя представа.

При моето себе аз възприемам представата в същия смисъл, както цвета, тона и т. н. при други обекти. Сега мога също да направя и разликата, че тези други обекти, които застават пред мен, наричам външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие означавам като вътрешен свят. Неправилното схващане на отношението между представа и обект предизвикваше най-големите недоразумения в по-новата философия. Възприятието за промяна у нас, преобразованието, което изпитва моето себе, биваше изтласквано на преден план, а обектът, причиняващ това преобразование, изцяло се изпускаше от погледа. Заявяваше се, че ние възприемаме не обектите, а само нашите представи. Аз не трябва да зная нищо за масата сама по себе си, която е обект на моето наблюдение, а само за промяната, извършваща се в мен, докато възприемам масата. Това гледище не бива да се смесва със споменатия възглед на Бъркли. Бъркли утвърждава субективната природа на моето възприятийно съдържание, но не казва, че аз мога да зная единствено за моите представи. Той ограничава знанието ми върху моите представи, защото е на мнение, че извън представянето няма обекти. В смисъла на Бъркли смятаното от мен за маса вече го няма, щом погледът ми престане да бъде насочен към нея. Затова според Бъркли моите възприятия възникват непосредствено от силата на Бога. Аз виждам една маса, понеже Бог предизвиква това възприятие у мен. Оттук Бъркли не познава други реални същества освен Бог и човешките духове. Това, което ние наричаме свят, съществува само в рамките на духовете. Онова, което наивният човек нарича външен свят, физическа природа, според Бъркли не съществува. На този възглед противостои господстващият понастоящем възглед на Кант, който ограничава познанието ни за света върху нашите представи не затуй, защото е убеден, че извън тези представи не може да има неща, а защото ни смята за така устроени, че можем да узнаваме само за промените на собственото ни себе, а не за нещата сами по себе си, причиняващи тези промени. От обстоятелството, че познавам само моите представи, той не заключава, че няма независимо от тези пред-стави съществуване, а единствено, че субектът не може пряко да възприема в себе си едно такова съществуване, че няма друг начин освен с „посредничеството на субективните си мисли да си го въобразява, съчинява, мисли, опознава, а навярно и да не може да го опознава" (О. Либман, Към анализа на действителността, стр.28). Този възглед смята, че изразява нещо безусловно сигурно, нещо, което без всякакви доказателства направо се разбира. „Първата фундаментална теза, която философът трябва ясно да осъзнае, се състои в разбирането, че нашето знание първоначално не се простира върху нищо друго освен върху представите ни. Нашите представи са единственото, което непосредствено узнаваме, непосредствено изживяваме; и тъкмо защото ги узнаваме непосредствено, даже най-дълбокото съмнение не успява да ни отнеме знанието за тях. В противовес на това знанието, излизащо извън рамките на представите ни (тук навсякъде използвам този термин в най-широк смисъл, така че в него се включва всичко ставащо в психиката), не е защитено от съмнение. Ето защо в началото на философското размишление изрично трябва да се приема като подлежащо на съмнение всяко знание, излизащо извън рамките на представите." Така Фолкелт започва книгата си за „Квантовата теория на познанието". Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява плод на мисловна операция, протичаща по следния начин: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание. Но физиката, физиологията и психологията изглежда обаче да учат, че предпоставка за възприятията ни е нашето органично устройство, така че следователно ние не можем да знаем нищо повече от онова, което нашето органично устройство ни предава за нещата. Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си. Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв. книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят. По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм. При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина. Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят. Следователно светлина, цвят и топлина представляват онова, с което сетивните ми нерви отвръщат на дразнението отвън. Осезанието също ми представя не обектите от външния свят, а само мои собствени състояния. В духа на модерната физика би могло например да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки частици - молекулите, и че тези молекули не са допрени непосредствено една о друга, а имат известни разстояния помежду си. Следователно между тях има празно пространство. През разстоянията те си взаимодействат посредством притеглящи и отблъскващи сили. Когато доближа ръката си до едно тяло, молекулите на ръката ми изобщо не докосват молекулите на тялото - между тялото и ръката остава известно разстояние, а онова, което усещам като съпротивление на тялото, не е нищо друго освен въздействието на отблъскващата сила, която неговите молекули упражняват върху ръката ми. Аз просто съм извън тялото и възприемам само неговото въздействие върху организма ми.

Тези разсъждения се допълват от теорията за така наречените специфични сетивни енергии, създадена от Й. Мюлер (1801 - 1858). Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин. Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток. От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия. Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят. Те определят възприятията според своето естество.

Физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи. Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин. Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка. Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи. От това се заключава, че външният процес е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието. Извършващото се в мозъка е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че за сходство с него вече не може да се мисли. Онова, което мозъкът в крайна сметка предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само процеси вътре в мозъка. Но и тях душата все още не ги възприема непосредствено. Онова, което накрая получаваме в съзнанието, съвсем не са мозъчни процеси, а усещания. Моето усещане за червено няма никакво сходство с процеса, протичащ в мозъка, когато усещам червеното. В душата то отново се явява като въздействие, причинено само от мозъчния процес. Затова Хартман (Основни проблеми на теорията на познанието, стр. 37) казва: „Следователно възприеманото от субекта винаги представлява само преобразования на собствените му психически състояния и нищо друго." Но когато получа усещанията, те далеч още не са групирани в онова, което възприемам като неща. Нали чрез мозъка могат да ми бъдат предадени само отделни усещания. Усещанията за твърдост и мекост ми биват предавани чрез осезанието, а усещанията за цвят и светлина - чрез зрението. Те обаче се срещат съчетани в един и същ обект. Следователно това съчетание трябва да бъде осъществено едва от самата душа. Ще рече, че душата сглобява в тела отделните усещания, опосредствувани от мозъка. От него поотделно получавам по съвсем различни пътища зрителни, осезателни и слухови усещания, които душата впоследствие сглобява в представата за тромпет. Тази крайна брънка (представата за тромпета) от един процес е най-първата даденост за моето съзнание. В нея не може да се намери нищо от онова, което е извън мен и първоначално е въздействало върху моите сетива. Външният обект напълно се е загубил по пътя към мозъка и чрез него към душата.

В историята на човешкия духовен живот трудно ще се намери втора мисловна конструкция, която да е съставена с толкова находчивост, но която при по-точна проверка все пак да се разпада в нищо. Нека погледнем по-отблизо как се изгражда тя. Първо се изхожда от това, което е даденост за наивното съзнание - възприеманото нещо. После се посочва, че всичко, което се открива в това нещо, за нас не би съществувало, ако нямахме сетива. Няма ли око, няма цвят. Значи цвета все още го няма в това, което въздейства върху окото. Той възниква едва чрез взаимодействието на окото с обекта. Следователно обектът е безцветен. Но цветът липсва също и в окото; защото тук е налице химически или физически процес, който първо чрез нерва бива отвеждан в мозъка, където поражда друг процес. Той все още не е цветът. Едва чрез мозъчния процес цветът бива предизвикван в душата. Но и тогава той още не постъпва в съзнанието ми - преди това душата го пренася навън в едно тяло. От него аз накрая смятам, че възприемам цвета. Направихме пълно кръгово движение и добихме съзнанието за едно цветно тяло. Това е първото. Оттук нататък започва мисловната операция. Ако нямах очи, за мен тялото щеше да бъде безцветно. Следователно аз не мога да пренеса цвета в тялото. Тръгвам да търся цвета. Търся го в окото - напразно; в нерва - напразно, в мозъка - също напразно, в душата - тук действително го намирам, ала не свързано тялото. Цветното тяло намирам едва там, откъдето съм тръгнал. Кръгът е затворен. В онова, което според наивния човек съществува вън в пространството, аз смятам, че съм открил продукт на моята душа.

Ако се спре дотук, всичко изглежда напълно наред. Но въпросът трябва още веднъж да се подхване от самото начало. Нали досега се занимавах с външното възприятие - нещо, за което по-рано, като наивен човек, съм имал съвсем погрешно виждане. Смятал съм, че във вида, в който го възприемам, то съществува обективно. Сега забелязвам, че с появата на моите представи то изчезва, че то представлява само едно преобразование на душевните ми състояния. Имам ли тогава изобщо право в моите разсъждения да изхождам от възприятието? Мога ли да твърдя, че то въздейства върху моята душа? Отсега нататък самата маса, за която по-рано съм вярвал, че въздейства върху мен и че създава у мен представа за себе си, ще трябва да третирам като представа. Но тогава е логично моите сетивни органи и процесите в тях също да бъдат само субективни. Нямам право да говоря за истинското око, а само за представата ми за око. Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща. Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно. Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието. Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието. В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм. Аз само преминавам от едно възприятие към друго.

Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат.

Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.

Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм. Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област.

Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер.

Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата "Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.

Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа. Той не може да извърши загатнатото на стр. 63 и сл. разграничаване между това, какво става с възприятието по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето. Следователно към тази цел трябва да се тръгне по друг път.