Философия на свободата

Основният подтик към науката

Глава от книга

GA-4

превод от немски: Борис Парашкевов

"Живеят две души във мойта гръд.
желаят те да бъдат разделени!
Едната тук, във земните гърди
с любовна, буйна страст се впива,
а другата над бездната мъглива
лети и дири мъдрите деди."
(Фауст I, 1112-1117)

С тези думи Гьоте обрисува една черта на характера, произтичаща от дълбините на човешката природа. Човекът не представлява единно устроена същност. Той винаги настоява за повече, отколкото светът му дава доброволно. Природата ни е дала нужди, сред които има такива, чието задоволяване тя предоставя на собствената ни дейност. Многобройни са отредените ни дарове, но още по-многобройни са нашите желания. Ние сякаш сме родени за недоволство. Стремежът ни към познание е само частен случай на това недоволство. Поглеждаме едно дърво два пъти. Първия път виждаме клоните му в покой, втория път - в движение. Ние не се задоволяваме с това наблюдение. Питаме се: защо дървото ни се представя веднъж в покой, а после в движение? Всеки поглед към природата поражда у нас куп въпроси. Чрез всяко явление, с което се сблъскваме, на нас ни се поставя някаква задача. За нас всяко преживяване се превръща в загадка. От яйцето виждаме да излиза сходна на майката твар и се питаме за причината на това сходство. Наблюдаваме как едно живо същество расте и се развива до определена степен на съвършенство и издирваме предпоставките за установеното. Ние никога не сме доволни от това, което природата излага пред нашите сетива. Навред търсим онова, което наричаме обяснение на фактите.

Търсеното от нас в нещата повече от онова, което те непосредствено ни предлагат, разполовява цялата ни същност на две части; ние осъзнаваме нашата противопоставеност спрямо света. Пред него ние заставаме като една самостоятелна същност. Универсумът ни се явява в двете противоположности Аз и свят.

Тази разделителна стена между себе си и света издигаме в момента, когато у нас се пробуди съзнанието. Но ние никога не губим чувството, че все пак спадаме към света, че съществува връзка, която ни съединява, че сме същност не извън, а вътре в универсума.

Това чувство поражда стремеж да се превъзмогне противоположността. И в превъзмогването на тази противоположност в крайна сметка се състои целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрестанно търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел. В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя. Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят. Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По-нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави. Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят. Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери. Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят. По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят. Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят. Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът". В основната загадка на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята. Монизмът насочва поглед изцяло върху единството и се старае да отрече или да заличи наличните противоположности. Никой от двата възгледа не води до удовлетворение, защото те не оценяват фактите правдиво. Дуализмът разглежда Духа (Аз) и Материята (свят) като две коренно различни същности и затова не може да проумее как двете могат да си въздействат. Откъде Духът ще знае какво става в материята, ако нейната своеобразна природа му е съвсем чужда? Или как той при тези обстоятелства ще й въздейства, та намеренията му да се претворяват в дела? За решаването на тези въпроси са съставяни най-дълбокомислени и най-абсурдни хипотези. До днес обаче и положението с монизма не е много по-добро. Досега той се е опитвал да си помогне по трояк начин: или отрича Духа и се превръща в материализъм, или отрича материята, за да подири спасение в спиритуализма, или пък твърди, че материя и Дух са неразривно свързани дори в най-простата даденост на света, което съвсем не би трябвало да учудва, щом тези два начина на съществуване, които никъде не съществуват поотделно, са налице у човека.

Материализмът никога не може да даде задоволително обяснение за света. Защото всеки опит за обяснение трябва да започва с това, че се оформят мисли за явленията в света. Оттук и материализмът поставя началото с мисълта за материята, или за материалните процеси. По такъв начин той вече стои пред две различни фактологични области: материалният свят и мислите за него. Материалистът се опитва да вникне в мислите, схващайки ги като чист материален процес. Той смята, че в мозъка мисленето се осъществява по подобие на храносмилането в животинските органи. Както приписва на материята механични и органични действия, така той и прикачва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че така само прехвърля проблема на друго място. Вместо на самия себе си, той приписва на материята способността да мисли. Така той отново се озовава на изходната си точка. Как материята стига до размишление над собствената си същност? Защо тя не е просто доволна от себе си и не се примири със своето съществуване? Материалистът е извърнал поглед от определения субект, от нашия собствен Аз и е стигнал до някакво неопределено, мъгляво образувание, където пред него застава същата загадка. Материалистическият възглед не е в състояние да реши проблема, а само го измества.

А как стоят нещата със спиритуалистическия? Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно битие и я схваща само като продукт на Духа. Приложи ли този светоглед за разгадаване на собственото си човешко същество, той изпада в затруднение. Пред Аза, който може да се постави на страната на Духа, ненадейно застава сетивният свят. Към него явно не се разкрива духовен достъп, той трябва да се възприема и изживява от Аза посредством материални процеси. Такива материални процеси Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност. В онова, което той изработва по духовен път, сетивният свят никога не присъства. Азът като че ли трябва да признае, че за него светът би останал недостъпен, ако по духовен начин не се постави в някаква връзка с него. Същото важи за нас, когато с помощта на материалните неща и сили се заемаме да превърнем нашите намерения в реалност. Следователно ние сме зависими от външния свят. Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте. Той се опитва да изведе цялото мироздание от Аза. Онова, което наистина му се отдаде, е един грандиозен мисловен образ на света без всякакво опитно съдържание. Както на материалиста не е възможно с декрет да обяви липсата на Духа, така и спиритуалистът не може да стори това по отношение на материалния външен свят.

Тъй като човекът, насочвайки познанието към Аза, първоначално възприема действието на този Аз в мисловното оформяне на света на идеите, спиритуалистически ориентираният светоглед може с оглед на собствената човешка същност да се почувства изкушен да признае от Духа само този свят на идеите. По този начин спиритуализмът се превръща в едностранчив идеализъм. Той не съумява посредством света на идеите да потърси един духовен свят, а вижда духовния свят в самия свят на идеите. Това го кара като омагьосан да спре и да ограничи своя светоглед в рамките на действеността на самия Аз.

Странна разновидност на идеализма е гледището на Фридрих Алберт Лангес, застъпено в неговата доста четена „История на материализма".

Той приема, че материализмът е съвсем прав, като обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто материални процеси; само че и обратното, материята и нейните процеси от своя страна били пък продукт на нашето мислене. „Сетивата ни предават... въздействия на нещата - не точни образи, а още по-малко самите неща. Но към тези прости въздействия спадат също самите сетива ведно с мозъка и допусканите в него молекулярни движения." Това означава, че нашето мислене се поражда от материалните процеси, а те пък - от мисленето на Аза. Следователно философията на Лангес не е нищо друго освен превъплътената в понятия история за славния Мюнхаузен, който се повдигал във въздуха, теглейки собствения си перчем.

Третата форма на монизма е тази, която и в най-простата даденост (атома) вижда съчетани двете същности - материя и Дух. С това обаче не се постига нищо, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга сцена. Как на простата даденост се удава да се изяви по двояк начин, щом тя представлява неделимо единство?

В противовес на всички тези становища трябва да се изтъкне, че с основната и първична противоположност най-напред се срещаме в нашето собствено съзнание. Ние самите сме тези, които се откъсваме от хумуса на природата и като „Аз" се противопоставяме на „свят". В своята статия „Природата" Гьоте изразява това по класически начин, макар че на пръв поглед неговият изказ може да се окачестви като съвсем ненаучен: „Ние живеем сред нея (природата), а сме й чужди. Тя непрестанно ни говори, без да издава своята тайна." Но Гьоте познава и обратната страна: „Всички хора са в нея и тя е във всички."

Колкото и вярно да е, че сме се отчуждили от природата, не по-малко вярно е, че ние сме в нея и принадлежим към нея. Само нейното собствено действие може да бъде онова, което живее и у нас.

Ние трябва да намерим обратния път към нея. Едно просто разсъждение може да ни посочи този път. От природата несъмнено сме се откъснали, но от нея сигурно сме запазили нещо в собственото си същество. Тъкмо това природно същество у нас трябва да издирим и тогава ще възстановим взаимовръзката. Дуализмът пропуска това. Той смята човешкото вътрешно същество за съвсем чуждо на природата духовно същество, и се опитва да го скачи с природата. И нищо чудно, че не може да открие съединителна брънка. Природата извън нас можем да открием едва след като я познаем у себе си. Водач ще ни бъде еднаквото с нея в нашето собствено същество. С това нашият път е предначертан. Ние не искаме да предприемаме никакви спекулации относно взаимодействието между природа и Дух, Желанието ни е да се спуснем в дълбините на собственото ни същество, и там да открием ония елементи, които сме спасили при нашето бягство от природата.

Изучаването на нашето същество трябва да ни донесе решението на загадката. Трябва да стигнем до точка, където можем да си кажем: тук ние вече не сме само „Аз", тук има нещо, което е повече от „Аз".

Очаквам, че някой, който е чел дотук, ще прецени изложеното от мен като несъответствуващо на „съвременното равнище на науката". Нему мога само да отговоря, че дотук не исках да се занимавам с никакви научни резултати, а просто с описанието на онова, което всеки изживява в собственото си съзнание. Ако при това са се промъкнали отделни изречения относно опити за примиряване на съзнанието със света, единствената им цел е била да осветлят същинските факти. Затуй и не отдавах значение на това, отделни изрази като „Аз", „Дух", „свят", „природа" и така нататък да се употребяват прецизно, както е обичайно в психологията и философията. Обикновеното съзнание не познава строгото различаване в науката, а дотук се целеше единствено да се установи обикновеното положение на нещата. Интересува ме не как науката досега е интерпретирала съзнанието, а както ежечасно се изживява.