Философия на свободата

Съзнателната човешка деятелност

Глава от книга

GA-4

превод от немски: Борис Парашкевов

Дали в мисленето и действията си човекът е духовно свободно същество, или стои под принудата на една желязна необходимост от рода на природните закони? Малко въпроси са разглеждани с такава проницателност, както този. Идеята за свободата на човешката воля намери многобройни горещи привърженици и упорити противници. Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата. Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най-драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една "нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: "С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено.

Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора. Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: "Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най-често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа. По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.

Но нека се принизим до сътворените неща, чието съществуване и действие по точно установен начин изцяло се определя от външни причини. За да се схване по-ясно, нека си представим нещо съвсем просто. Един камък например получава от външна, тласкаща го причина известно количество движение, с което той, след като тласъкът на външната причина е преустановен, по необходимост продължава да се движи. Това оставане на камъка в движение е принудително, а не необходимо затуй, защото то трябва да се дефинира чрез тласъка на някаква външна причина. Валидното за този камък е валидно за всеки друг отделен предмет, колкото и сложен, и за каквото и да е пригоден той, а именно, че някоя външна причина по необходимост определя как всяко нещо да съществува и да действа по точно установен начин.

А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение. Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска. Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя. Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга. По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него. Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."

Понеже тук е налице ясно и определено изразен възглед, не представлява трудност да се разкрие съдържащата се в него основна заблуда. Както камъкът в следствие на тласък извършва по необходимост определено дви-жение, така и човекът по необходимост трябва да извърши дадено действие, когато някаква причина го подтиква към това. И понеже осъзнава своето действие, човекът се смята за негов свободен инициатор. Но при това той не забелязва, че е подтикван от някаква причина, на която безусловно трябва да се подчини. Заблудата при този ход на мисълта бързо се открива. Спиноза и всички мислещи като него изпускат от внимание, че човекът осъзнава не само своето действие, а може да опознае и причините, от които бива воден. Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае мляко, че и с пияния е същото, когато говори неща, за които после се разкайва. Двамата не знаят нищо за причините, които действат в дълбините на техния организъм и под чиято непреодолима принуда те се намират. Но редно ли е действия от този род да се слагат на равна нога с такива, при които човекът осъзнава не само своите постъпки, а и причините, които го подтикват към тях? Нима действията на хората са еднородни? Допустимо ли е извършеното от воина на бойното поле, от изследователя в лабораторията, от държавника в сложните дипломатически дела да се поставя в науката на едно стъпало с вършеното от детето, когато пожелава мляко? Истина ще да е, че решаването на една задача се опитва най-добре там, където нещата са най-прости. Нерядко обаче липсата на способност за различаване е довеждала до безкрайно объркване. А огромна е несъмнено разликата, дали съм наясно защо върша нещо, или не съм. На пръв поглед това изглежда напълно разбираема истина. И въпреки това противниците на свободата никога не задават въпроса, дали все пак един мотив за моите действия, който аз схващам и прозирам, за мен означава в еднаква степен принуда, както органичният процес, каращ детето да плаче за мляко.

В своята "Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви. Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.

А това ни насочва пряко към гледището, от което тук предстои да се разглеждат нещата. Редно ли е въпросът за свободата на нашата воля изобщо да се поставя едностранно сам за себе си? И ако не, с кой друг въпрос той трябва да се свърже по необходимост?

Ако има разлика между един осъзнат мотив за моето действие и една неосъзната подбуда, тогава от първия ще произтече действие, което трябва да се преценява по-иначе, отколкото това, последвало от сляп порив. Следователно въпросът за тази разлика ще стои на първо място. И едва от неговия отговор ще зависи каква позиция да заемем спрямо същинския въпрос за свободата.

Какво означава да притежаваш знание за причините на своите действия? На този въпрос е отделяно твърде малко внимание, тъй като онова, което представлява не-делимо цяло - човекът, за съжаление винаги е бивало разделяно на две части. Правело се е разлика между действащия и опознаващия, при което без значение остава тъкмо онзи, за когото преди всичко става дума: действащият въз основа на познанието.

Казват, че човекът бил свободен, когато бил подвластен единствено на своя разум, а не на животинските си желания. Или пък, че свобода означавало да можеш да определяш своя живот и действия според целите и решенията си.

Но с твърдения от този род не се печели нищо. Защото въпросът се състои тъкмо в това, дали разумът, дали целите и решенията упражняват по еднакъв начин принуда върху човека, както животинските желания. Ако едно разумно решение се появява у мен без моя намеса, а със съвсем същата необходимост като глада и жаждата, тогава аз само по неволя мога да го следвам и моята свобода е илюзия.

Друга една фраза гласи: Да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква. В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви! Човекът не можел да иска каквото му се иска? Нека се вгледаме по-задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл? Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив? Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите. От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т. 2, стр. 213 и сл.)

Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви. Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл. Какво значение трябва да има за мен дали мога, или не мога да върша нещо, щом мотивът ме принуждава да го върша? Не е най-важното дали мога, или не мога да върша нещо тогава, когато мотивът действува върху мен, а дали има само такива мотиви, които действуват с принуждаваща необходимост. Ако трябва да искам нещо, тогава на мен при определени обстоятелства ми е крайно безразлично дали също мога и да го извърша. Когато поради моя характер или поради властващите около мен обстоятелства ми бъде наложен някакъв мотив, който по моя преценка се оказва неразумен, тогава би трябвало дори да се радвам, ако не бих могъл да извърша това, което ми се иска. Въпросът не е дали мога да приведа в изпълнение едно взето решение, а как решението възниква у мен.

Отликата на човека от всички останали живи същества почива на неговото разумно мислене. Общата му черта с други организми е деятелността. При изясняване на понятието свобода няма никаква полза, ако за действията на човека се търсят аналогии в животинското царство. Модерното естествознание обича такива аналогии. И ако му се е отдало да установи у животните нещо сходно с човешкото поведение, то смята, че се е докоснало до най-важния въпрос на науката за човека. До какви недоразумения води това мнение личи например от книгата „Илюзията за свободата на волята" от П. Ре (1885 г.), който на стр. 5 казва следното за свободата: „Лесно обяснимо е, че движението на камъка ни се струва необходимо, докато желаенето на магарето не ни изглежда необходимо. Нали причините, движещи камъка, са външни и видими. А причините, поради които магарето желае, са вътрешни и невидими: между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето... Причинната обусловеност не се вижда и затова се смята, че тя отсъства. Изтъква се, че причина за извръщането (на магарето) несъмнено било желаенето, но то самото било безусловно; то било някакво абсолютно начало." Тук отново постъпките на човека, при които той има съзнание за причините на своите действия, просто се подминават, защото Ре заявява: „Между нас и мястото на тяхната проява се намира черепът на магарето." За наличието на действия, и то не на магарето, а човешки, при които между нас и действието стои осъзнатият мотив, Ре - както може да се заключи от тези думи - няма представа. Това той доказва няколко страници по-нататък и с думите: „Ние не долавяме причините, които обуславят нашата воля, и затова смятаме, че тя изобщо не е причинно обусловена."

Но да спрем с примерите, които доказват, че мнозина оборват свободата, без въобще да знаят какво е свобода.

От само себе си се разбира, че едно действие, за което деятелят не знае защо го извършва, не може да бъде свободно. Как обаче стоят нещата с действие, чиито причини се знаят? Така стигаме до въпроса: какъв е произходът и значението на мисленето? Защото без познаване на мисловната дейност на душата е невъзможно да се проумее знанието за нещо, включително за дадено действие. "Едва мисленето превръща душата, с която е надарено и животното, в Дух" - казва с право Хегел, поради което мисленето придава и на човешките действия характерния си отпечатък.

В никакъв случай не бива да се твърди, че всички наши действия произтичат единствено от трезвия размисъл на нашия разсъдък. Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям само онези действия, които произхождат от абстрактната преценка. Но щом нашите действия надмогват сферата на задоволяване на чисто животинските желания, нашите мотиви винаги са пропити от мисли. Любов, състрадание, патриотизъм са подтици за действие, които не допускат да бъдат размивани в студени понятия на разсъдъка. Казват, че тук сърцето, душата встъпвали в своите права. Несъмнено. Но сърцето и душата не създават мотивите за действие. Те ги предпоставят и ги приемат в своята среда. Състраданието се настанява в моето сърце, когато в съзнанието ми е изплувала представата за лице, будещо състрадание. Пътят към сърцето минава през ума. От това и любовта не прави изключение. Ако не е само израз на половия нагон, тя се опира на представите, които сме си създали за любимото същество. И колкото по-идеалистически са тези представи, толкова по-ощастливяваща е любовта. Мисълта и тук е родител на чувството. Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват. Но един ги съзира и именно затова в душата му се пробужда любов. Той не е сторил нищо друго, освен че си е създал представа за това, което стотици други не подозират. У тях няма любов, защото им липсва тази представа.

Както и да подхождаме към нещата, все по-ясно ще проличава, че въпросът за същността на човешките действия предпоставя въпроса за произхода на мисленето. Ето защо аз ще се спра първо на него.