Михаела Гьоклер




Духовното изживяване като източник на сила

Статия

превод от английски: Диана Ботушарова

Духовността е въпрос на съзнание. Да се замислим върху следното дълбоко прозрение, приписвано на Майстер Екхарт, мистик от Средновековието: "Ако съм цар и не знам за това, няма да бъда никакъв цар". Точно така е. Какво може да означава за човека, че цялата мъдрост на божественото сътворение се е вляла, за да създаде сложната съвкупност от тяло, душа и дух, ако той не знае за това, ако той няма съзнание за това, да не говорим за себес-съзнание?

Навън, в света около нас ние с болка ставаме свидетели до каква степен природата е вече разрушена, колко много животински видове вече са изчезнали. Проучихме ли ги достатъчно преди да се случи това? Кой разпозна тяхната задача в бъдещето и кой им благодари за това, за тяхното съществуване? В своите "Химни на нощта" Новалис стига до висше прозрение: "Ние няма какво повече да търсим - сърцето е пълно - светът е празен". Това означава, че когато цялото изживяване на света е станало храна на сърцето, когато е станало съзнателен вътрешен живот, тогава целта на Сътворението е изпълнена. Това е една от главните задачи на човешкото същество, да се отнася към думата "духовност" по един всестранен начин (духовност, одухотоворяване, духовно изживяване). Никой не може да развие този еволюционен потенциал вместо другия.

Отговорни за бъдещето

"Тези, които вървят по пътя към истината, вървят сами." (Кристиян Моргенщерн). Доколкото можем да си помагаме един на друг да научим това или онова, или да се пробудим за това или онова, в крайна сметка от всеки зависи до каква степен ние можем да направим или искаме да направим това, което сме научили и приели като свое собствено притежание, да го направим част от собственото си вътрешно съзнателно същество. Затова духовността е основано свързана с формирането на идентичност. Дори да знам много, ако не мога да се отъждествя с това, което знам, то остава външно за мен, сърцето ми не го чувства като храна. Затова копнежът към духовността е винаги свързан със задачата за системна практика и развитие. Степента на развитие на съзнанието и способностите зависи от практиката.

Поставено редом до много други ритуални магически форми за практика, изградени върху чувство, дишане и мантрични слова, дошли до нас от древни времена, антропософският път на обучение се корени в идеалистичната философия и в ритуали за одухотворяване на мисленето. Той има за цел да помогне на човешкото същество да осъзнае своята независимост, уникалност, а също и лична отговорност за цялостното развитие на човечеството и на Земята.

Професията като път на обучение

От само себе си се разбира, че този път съдържа не само лично обучение на душата и духа, а най-вече желанието да се постигне одухотворяване в професионалния и ежедневен живот. Днес само професията на свещеника или пастора, ръкоположен в духовен сан, т.е. само ръкополагането ни напомня, че всъщност всяка професия е път на обучение, който може да доведе до пълно осъзнаване на задачата на човек в социалния живот, задачата му в цялото човечество. Докато при професията на свещеника е самопонятно, че тя се състои в служба на Бога, за другите професии все още предстои да се развие такова съзнание. Рудолф Щайнер е дал важни насоки за това. Последващото професионално и висше обучение, което да стъпва върху тези насоки обаче, все още не е развито. Обикновено съдържанието, необходимото познание и практическите умения толкова изпъкват пред професионалното обучение, че почти не остава място за езотерични въпроси.

Хората често изразяват мнението, че това са силно лични вътрешни въпроси на развитието, които човек не може да "изисква" в рамките на едно професионално обучение. Но аз поставям това под съмнение! Защо човек трябва да изисква външните необходими техники, а да се слага забрана на вътрешните еволюционни нужди?

Днес хората все повече изживяват как чрез раздвояването на съзнанието или подтискане на съзнанието изпадат в изтощение, разболяват се или изгарят напълно. Напротив, тези, които приемат и искат да практикуват аспекта на свещено-служене в работата си, могат да превърнат професионалния си живот в социален път на развитие. Това им дава сила и върви ръка за ръка с техния личен път на обучение.

Болестта като изживяване на Прага

Един пример от медицината: Въпросът как се свързани даващите живот и причиняващите болест влияния в тялото и душата е централен въпрос за лекари и пациенти, ако след болестта оздравяването и (доколкото е възможно) предотвратяването на бъдещо заболяване трябва да успеят. В една от тетрадките си във връзка с този курс за млади лекари Рудолф Щайнер е написал стих, в който свързва болестта с Прага.

Ако лекарят може да почувства, че всяка болест е изживяване на Прага, една неосъзната среща с "Пазача на Прага", тогава възниква напълно нов поглед не просто върху болест и здраве, но също и във връзка с душевно-духовните и физиологично-физическите процеси. Разглеждайки заболяването, лекарят има задачата "да повдигне" всеки нездравословен физиологически процес в светлината на духа. Междувременно пациентът, осъзнавайки, че нещо работи в тялото му, което той не е могъл да задържи в своята областта на своята духовна светлина чрез собствените си сили, може да разбере конкретните указания за своето развитие. Чрез тази перспектива той може да допринесе за собственото си оздравяване по един медитативен начин. В допълнение към външните мерки за предотвратяване на болестта, той може да получи достъп до вътрешни медитативни методи.

Цел на тазгодишната (2004) Михаилова конференция в Гьотеанума е да разгледа въпроса за духовнотта в личния и професионален живот и да работи от практическа гледна точка с основните въпроси а езотеризма в професията и вътрешното обучение свързано с тях.