Мари Щайнер




В памет на Рудолф Щайнер

Есе

1932 год.

превод от английски: Радослав Радев

Този месец ние честваме тридесетата годишнина от деня, в който бе съдба на Рудолф Щайнер бе поеме върху себе си бремето на ръководството на едно Общество; да поеме, освен работата си в Духовната Наука, и грижата за издигане на свободни личности до висок нравствен идеал, до живо разбиране и усет за изкуството, и до по-всеобхватно съзнание за това какво се има предвид под човешки дълг и под служене на човека. През множество бури и скали трябваше да бъде воден корабът на едно Общество, чиято цел бе да бъде носител на Теософията, пригодена за настоящото и за бъдещето развитие на човечеството; Общество разбиращо задачите и целите на Запада, точно колкото и възвишеността на древната мъдрост, и Общество, в което можеше да възникне познание за централното значение на Христовия Импулс. Години неуморно изграждане на такова разбиране последваха този ден на встъпване в длъжност. Защото действията на източно-ориентираното Теософско Общество не бяха пробудили усещане за задачата на настоящите и идващите времена. Всеки се задоволяваше с един будещ удивление поглед в миналото, без да се разглеждат силите на настоящето и промените, които е претърпяло човечеството оттогава, и които трябваше да допринесат за неговия напредък. Догматичното придържане към Древната Мъдрост, оповестена от Блаватска, но без да бъде достатъчно разбирана, бе причината Рудолф Щайнер да заеме първоначално сдържана позиция. И едва когато определени търсещи хора в теософските среди, които по този път не можеха да намерят за себе си разрешението на загадките, нахлули в умовете им, формулираха точния въпрос дали Изтокът, Западът и Християнството не могат да се срещнат в Теософията по такъв начин, че като резултат да се получи едно цялостно развитие, една верига от причина и следствие, и посредством това върху делото на Христос да се хвърли светлина по начин, който задоволява дълбокото познание на сърцето – едва тогава Рудолф Щайнер видя възможност да приеме поканата на тези хора и да работи с тях. Първо трябваше до него да стигне това желание, този копнеж. Това направи за него възможна задачата, която той формулира по определен начин като импулса, който Западно-Християнският Езотеризъм трябваше да даде на източно-ориентираната Теософия. Тя щеше да бъде безкрайно обогатена от този импулс. Но въпреки всичко много хора, както знаем, не са доволни от обогатяване на познанието.

По-малко претенциозното име “Антропософия” бе избрано за това обединяване на Изтока със Запада и на Микрокосмоса с Макрокосмоса, за този път към Аз-съзнание. То бе продиктувано от чувство на скромност и избрано, защото пътят на познание от човека към Бога води от себе-познание към космическо познание, и то даде определена характеристика на новия импулс. “Антропософията е път на познание, който може да отведе духовното в човека към духовното във Вселената”.

Неизмеримото богатство на мисълта, свръх-изобилието от духовни блага, които ни бяха дарени от Рудолф Щайнер в неговите лекции, често правеше трудно това да се изнасят серии от лекции по една-единствена тема и да се очертават в някаква тясна дефиниция. Те са концентрирани източници на енергия, от които искрата се разпръсква във всички посоки, осветявайки близкото и далечното, потъвайки в пра-началото, по-дълбоко дори и от времето и пространството, после отново изваждайки точни детайли, които може понякога да изглеждат незначителни, и въпреки това да имат показателно значение и силата на нова светлина. От цялата натрупана динамична сила на такива детайли възниква нещо като неумолимия закон на съдбата, наситен с бури, но и с пречистващ огън. Ние разпознаваме по-дълбокия смисъл в играта на силите, предшестващи днешните тревожни времена и разгърнали себе си в световната война, а след нея и в безпрецедентните размирици, и които ще продължават да правят това в близкото бъдеще. Ние разбираме защо това трябваше да стане, какви грешки трябваше да бъдат изкупени, какво се изискваше от нас. Една историческа картина с огромна внушителност изникна пред нас от тази прецизна съвкупност от иначе подценявани детайли и от могъщия космическо-човешки фон, на който се открояваха земните събития.

Тези картини, потопени в първообраза на космическата история и в дълбоката древност на човешката история, но осветяващи настоящето с най-ярка светлина, се появяват с особена сила в онези лекции изнесени пред членове на Антропософското Общество, които с определени прекъсвания, но с постоянно повтарящи се ритми, бяха изнасяни на местата, където живееше Рудолф Щайнер, в Берлин и в Дорнах, макар и прекъсвани от многобройни пътувания. Чрез тези лекции трябваше да бъде пробудено съзнанието поне на малка група хора за огромното значение на времето, в което живяхме преди избухването на световната война, и в което още живеем. Задълбочен, правещ дълбоко впечатление и свързващ всички подробности на живота в своите доказателства, Рудолф Щайнер ни говореше като гласът на самата съдба, като наново възкресеното човешко съзнание. И после, когато цялата подкрепа, за която се вярваше, че е толкова здрава, беше разклатена от вън пред очите на масите, когато необуздани инстинкти се стовариха едни върху други в елементална сила, той беше този, който винаги търсеше как да формира спасителни, градивни мисли, без които хаосът не може да бъде преодолян. Въпреки че човечеството бе твърде незряло за да чуе гласа му, въпреки всичко, доколкото беше възможно, трябваше да се внесе светлината в хаоса, дори и от малка – незряла за да бъде сигурна – но желаеща група хора. И трябваше да бъде предприет рискованият опит за проникване тук и там в практическите дела. Самозваните практически реалности на днешния ден презрително отблъснаха с всичките си безмилостни оръжия за саботаж всичко, което им изглеждаше странно, и което говореше от духовните светове. Въпреки всичко, както знаем, живата мисъл има силата да надживее момента и да се издигне отново в нови форми. Нейн дълг е да работи дори без изгледи за резултат, въпросът е за спасението на човечеството. В своята чистота тя трябва да намери пътя към душите, постепенно пробуждащи се в хода на времето чрез проверки и изпитания. От самата житейска практика и разбиране, от което неговият духовен поглед никога не пожела да се откаже, Рудолф Щайнер създаде наука от познание, която обхваща всички сфери на живота, и която с енергични, творчески импулси може да проникне в най-различни области на науката и изкуството, на светогледа и религиозната дейност.

Да участваш във всичко това беше, и все още е, усещане за един по-висш живот, дишане на засилващ, лечебен въздух, пречистен от снега и оживен от лъчите на Слънцето. Всеки си поема дълбоко дъх, когато влиза в тази сфера на висша реалност, на космически определени условия, изливащи се в човешкия живот, и придавайки му смисъл, дори и още сега оформят бъдещият образ на съдбата на човека посредством засилване на едно съзнание, което му дава възможност да обхваща в мисълта си все по-висши и по-висши сфери на съществуване.

Бяха ни завещани духовни богатства, чиято светлина ни заля и с които ние можем да видим как тъмната епоха, Калиюга, е свършила в своята сила и преодоляна чрез тяхното съществуване. Наистина, ние още имаме тъмнината в себе си, въпреки че и светлината е там. И тя няма да си позволи да се отдръпне, дори и от едно помрачено човечество.

Светлината, дадена ни от Рудолф Щайнер в новото откровение на Христовия Импулс, тази светлина, за която трябваше да бъде придадена нова форма на човешко съзнание, в която то да може да се излее, ще донесе на човечеството духовното пробуждане, единствено чрез което спасението ще бъде възможно.

За преодоляването на онези препятствия, които донесе епохата на рационализма, вече няма да бъдат достатъчни силите на Чувствуващата Душа, нито дори и най-горещият, най-свят плам на чувството, познат на Средните Векове, какъвто изживяваха светците и мистиците, които вървяха по пътя на Християнското Посвещение.

Но мъдрото Провидение и водачите на човечеството отвориха, още преди началото на новата ера, втори път на Християнско Посвещение, който постепенно да подготвя душите за изискванията на едно по-далечно бъдеще.

Този път, Християнско-Розенкройцерският, призовава преди всичко силите на Съзнателната Душа. Следователно негова задача бе също и да подсили човека в неговата личност, да му позволи напълно да изживее значимостта на отделния живот. Чрез изучаване, чрез Имагинация и Съзерцание той отвеждаше хората навън в Макрокосмоса, който те откриваха отново в себе си като отражение.

Но цялостният смисъл на силите на личността, които можеха постепенно да отведат Аза до съзнателно разбиране на Духа, направи необходимост това за известно време да бъде скрито познанието за повтарящите се земни животи от онази част от човечеството, която трябваше да развие силите на личността.

Това, от което се нуждае новата епоха, започваща в нашето време, е не връщане в миналото с поемане отново по пътя на Йога, нито дори по Гностично-Християнския или по Розенкройцерския път във формата, която те носеха, когато служеха за развитието на хората в минали времена. В съгласие с изискванията на новата епоха трябваше да бъде даден нов импулс на Розенкройцерския, най-строгия път на познание, който в своята същност няма нищо общо с цялото шарлатанство, узурпирало името му. И този импулс е разбулването на великите истини за Прераждането и Кармата.

Розенкройцерството преднамерено скриваше тези истини. То мълчеше за тях до времето, когато Рудолф Щайнер пое задачата за разгласяването им. Но то бе работило така, че в хода на вековете тези истини проблясваха в съзнанието на европейските умове в резултат на тежки мисловни опити, вследствие на остро интелектуално мислене. Това е въпрос засягащ дълбоко цялото човечество, въпрос с който историята на човечеството придобива своя истински смисъл и значение. Вече не става въпрос за дело на едно отделно същество, чиято цел е освобождаване от кръга на преражданията, както е в Будизма. За това е нужно просто да посочим Гьоте и Лесинг.

Спасението на индивидуалността, напредваща през повтарящите се земни животи и усъвършенстваща се от тях, възраждането на Божествения Аз в човека е делото на Христос, и това дело Рудолф Щайнер отново и отново изваждаше пред погледа ни с удивителните сили на познание, които бяха на негово разположение.

Когато Рудолф Щайнер след дълго колебание бе решил да отстъпи пред молбата на германските теософи и да стане ръководител на тяхната дейност, той можа да го направи, защото Теософското Общество считаше за своя задача да навлезе в света като поддръжник на доктрината за Прераждането и Кармата. Лекциите, заради които той бе поканен да стане водач на това движение в Германия, бяха тези върху “Мистиците на Ренесанса и тяхното отношението към съвременния светоглед” и върху “Християнството като мистичен факт”. Така импулсът, който той трябваше да внесе в движението, бе ясно изложен, и на него му бе осигурена абсолютна свобода на учението. Той самият действаше в духа на истинските окултисти на всички времена, които се свързваха със съществуващото духовно наследство с цел да го опазят живо и да го пренесат напред по линията на прогреса. Той още можеше да се надява чрез новия импулс да спаси Теософското Общество от догматичната твърдост, да му даде нови сили и да пробуди разбирането, което липсваше за Мистериите на Християнството.

Без да бърза, изграждайки бавно камък по камък, той работеше върху основите за това разбиране. Едно съзнание, което разглеждаше и обмисляше и проверяваше трябваше да се развие у неговите слушатели. По тази причина той започна използвайки тяхната обичайна терминология, постепенно разширявайки разбирането за нещата и правейки идеите живи, докато стане възможно да бъдат използвани онези обозначения, пригодени за една по-активна форма на съзнание и за съвременния дух. Когато основата бе формирана, можеха да бъдат отворени по-широки перспективи, от които да се породи нова светлина, изяснявайки в думи, нечувани никога преди, мисията на Земята и задачата ни като човечество.

Всяка една серия от лекции, изнесени от Рудолф Щайнер, е от огромно значение за новодошлите в Духовната Наука, особено когато тези лекции биват взети в тяхната хронологическа последователност, защото само тогава тези хора могат истински да изживеят живата и цялостна сила на неговата мисъл. И дори коментарите тук и там за ежедневни събития от онези времена, които вече лежат далеч назад, са с толкова голяма морална сила и възпитателна стойност, че им придават трайно значение. Твърдо отношение на несъгласие трябваше да бъде заето срещу политиката на затъмняване на обективнта истина и подкопаването на Теософското Общество чрез партийна дипломация и игра на лични амбиции. Може би днешният читател не винаги разбира какво се има предвид с подобни коментари. Става въпрос главно за жалкото действие, извършено с постановката за Спасителя на Света, явяващ се в плът, на когото дори бе дадено името на Христос. За тази роля бе избрано индийското момче Кришнамурти, с невероятна гласност бе основан “Звездата на Изтока” и се предполагаше, че Теософското Общество ще обслужва скритите цели на тази политика. С подобни груби методи тя се надяваше да спечели душите, отворили се за обяснението на Християнския Езотеризъм, дадено от Рудолф Щайнер. Междувременно срещу него бе започната война с всички оръжия на клеветата. На международния Теософски Конгрес, който трябваше да се проведе в Геноа през 1911 год., и за който бяха обявени две лекции на Рудолф Щайнер върху “Буда в XX век” и “Христос в XX век”, бяха отменени в последната минута без задоволителна причина, но с ясната надежда за спъване ефекта от думите на Рудолф Щайнер. Тези събития също – съвсем неразбираеми за много хора – трябваше няколко пъти да бъдат засягани в лекциите от онази година.

Бе станало необходимо да се подчертае с дълбока сериозност, че който и да е повече не би могъл да има нищо общо с методите, принизяващи нивото на Теософското Общество по толкова жалък начин. Думите за това бяха изречени от д-р Щайнер с крайна болка, но и с голяма сила; и дълбоко трогнат, влагайги цялата си душа в думите, той повтори като желание на своя живот това Обществото, водено от него, да не пропадне в общия крах, до който окултните движения стигат толкова лесно, когато се оставят да бъдат отклонени от изискванията на точната истина и бъдат подлъгани от обиколните пътища на суета и амбиция.

Такива думи могат да живеят като пречистващ огън в сърцата на онези, които представят неговото дело, и да бъдат постоянно изправяни пред душата като предупредителен спомен.

Лекциите, изнесени в Берлин през 1912 год., насочват често към борбата, която Рудолф Щайнер трябваше да води за да запази чистотата на духа на едно движение за духовна наука, което винаги е изложено на прикрити атаки. Упадъкът на Теософското Общество породи като последствие независимостта на централно-европейската антропософска работа, също и в нейната външна форма, с официалното учредяване на “Антропософския Съюз” в последните дни на декември 1912 год.

Отминалите години с техните ритми причиниха това такива дни да се издигат отново пред паметта с особена интензивност.

Преди тридесет години, на 20 октомври 1902 год., Рудолф Щайнер изнесе в Берлин първата си лекция по Антропософия, а на 21 октомври той направи преглед на теософската лекция на Ани Безант, която по онова време още не бе под зловредните влияния, които работеха върху нея по-късно. Преди двадесет години Рудолф Щайнер трябваше да защитава духа на антропософски ориентираното духовно движение, основано от него, от внезапната атака на окултната политика от Адиар, и произнесе думите, които ни звучат като завещание, и които сега биват отново публикувани в памет на онези дни.

Те могат да се намерят в последната декемврийска лекция за същата тази година в Кьолн, където Рудолф Щайнер, говорейки върху “Бхагавад Гита и посланията на апостол Павел”, накара чистата източна мъдрост да засияе пред очите ни в светлината на християнското познание във величие, за което не бяхме и мечтали. В заключителните си думи той отново и отново настойчиво молеше участниците в движението, което той основа, да упражняват себе-познание и да останат скромни.

Противодействащите сили не спяха. Преди десет години, в новогодишната нощ на 1922, Гьотеанумът потъна в пламъци. Само скулптурната група от дърво на Представителят на Човечеството между отстъпващите врагове беше спасена. Надяваме се, че на Коледа в Гьотеанума достойна за това зала ще обгърне тази Група с безопастност.

В лекциите през 1912 год. ни бе дадено едно описание на Христовия образ в художествена и живописна дълбочина, във време, когато още нямаше дори и мисъл за неговото пластично осъществяване. Това, което сега виждаме в едно произведение на изкуството, бе извикано пред нас със силата на думите: “Да, това външно представяне на Христос – как Той трябва да се изобразява външно - е въпрос, който все още не е разрешен.” Много чувства ще трябва да протекат през човешките души преди да може да се добави нещо ново към вече направените много опити в хода на вековете, опит който ще покаже до известна степен какво е Христос като свръхсетивен Импулс, направил себе си едно с това земно развитие. Нито дори и първите наченки на такова представяне на Христос не могат да се намерят в постигнатото досега. Защото трябва да се появят, въплътени в израстваща външна форма, органичните сили на импулсите на Удивление, на Състрадание, и на Съзнание събрани там. Христовото лице трябва да бъде толкова живо, че самото му изражение да казва: Тук в това изображение всичко, което прави от човека земен човек, всичко свързано със сетивното желание, е било победено от сияйния Дух – така се е удохотворило това лице. Трябва да има възвишена сила в това лице, породена от това всичко, за което може да се помисли като за най-висшето разгръщане на съзнанието, да се прояви в брадата и устата; устата, тя трябва да бъде - когато някой стои пред нея, когато художникът или скулторът иска да я оформи - такава, че да му дава чувството, че не е там за да се яде с нея, а за изразяване на всичко, което е било развито някога в човечеството като моралност и съзнание; и че цялата костна система, зъбите, долната челюст, дават израз на същото. Всичко това ще бъде изразено в такова лице. Ще има толкова могъща сила във формата на долната част на лицето, че да струи, раздирайки и разкъсвайки на парчета цялото останало човешко тяло, докато с времето то се превърне в една нова форма и чрез това определени етерни сили бъдат преодоляни. Така ще бъде напълно невъзможно да се придаде на Христос, който показва уста като тази, телесна форма, подобна по някакъв начин на тази на днешния физически човек.

От друга страна, ще трябва да Му се сложат очи, от които да говори всемогъщо състрадание, такива че да може да се види вътрешното Същество, и не очи, които да са там за да получават впечатления, а по-скоро за да излязат с цялата душа в радостите и страданията на другите.

Освен това, този Христос ще трябва да има чело, което не можем да си представим като приютяващо мисли за сетивните впечатления на Земята. То ще бъде чело, донякъде изпъкващо над очите, ограждайки като с купол тази част на мозъка; в същото време, то няма да бъде “чело на мислител”, който размишлява върху онова, което вече съществува, а по-скоро Удивление ще трябва да се изразява в това чело, изпъкващо над очите и леко извиващо се назад над главата, изразявайки по този начин това, което може да се нарече Удивление от Мистериите на Света. Това трябва да е глава, която човек не може да срещне във физическото човечество.

Всяко изображение на Христос трябва наистина да бъде нещо като Идеалът на Христовия образ. И чувството, което се издига към този идеал когато и да е в хода на еволюцията, човекът се бори да го постигне – докато човечеството се стреми да представи художествено този Най-Висш Идеал, с помощта на Духовната Наука, трябва да го има и чувството: Вие не можете да гледате към нещо, което вече съществува, ако искате да изобразите “Христос”; по-скоро вие трябва да накарате една сила, действена в самите вас, да проникне цялото ви същество, всичко което можете да постигнете като духовно вникване в духовния ход на света, чрез трите изключителни важни импулса – Удивление, Състрадание и Съзнание.


Много почитатели на тази скулптурна група изявиха желание да имат нейни репродукции. Те ще ги намерят в изданието, което ще излезе преди Коледа и което ще съдържа в 105 репродукции архитектурните и скулптурни мотиви на изгорялата сграда, репродукции на Христовата Група и на куполните рисунки.

С издаването на “Еволюция от гледна точка на истината”, “Земният и космически човек” и “Бхагавад Гита и посланията на апостол Павел” се постарахме да внесем важни годишни ритми от дейността на Рудолф Щайнер в живота на днешния ден.