Езотеризмът в Евангелието на Маркo

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

16 януари 1911 год., Берлин, Германия

По стенографски записки, непрегледани от автора.

нередактиран превод

Ако проследите "Евангелието на Марко", след пасажите, които се опитахме да обясним последния път, вие достигате до една много важна сцена, която е засегната по подобен начин и в другите Евангелия, но именно в това бива осветена по особен начин. Става дума за момента, в който Исус Христос, след кръщението в река Йордан и изпитанията в пустинята, влиза в синагогата, за да проповядва.

Обикновено превеждаме въпросния пасаж по следния начин: "Те бяха поразени от неговото учение; защото той проповядваше с авторитет, а не както в скрижалите (книжниците)". Но тази фраза "защото той проповядваше с авторитет, а не както в книжниците" не остава ли абстрактна за съвременния човек? Ако вземем гръцкия текст, ето какво намираме преведено на съвременен език чрез израза "защото той проповядваше с авторитет, а не както в книжниците": en gar didaskon autus hos exusian echon, kai uch hos hoi grammateis.

Ако искаме да проникнем в смисъла на този важен откъс, ще бъдем отведени към това, което бихме могли да наречем мистерии на мисията на Исус Христос. Защото аз вече напомних, че Евангелията, като всички писания, произхождащи от областта на инспирацията не могат да бъдат получени текстово: за да се разберат, трябва да може да се прави синтез на всички представи, на всички идеи отнасящи се до духовните светове, които ние открихме в течение на годините. Единствено представите от този род могат да ни помогнат да почувстваме какво реално иска да каже този откъс от Евангелието: "защото той проповядваше намиращото се в синагогата като един Ексузиай, като една Сила, директно откриваща духовна истина, а не като това, което означава думата grammateis".

Ако искаме да разберем един такъв пасаж, трябва да си припомним всичко научено за висшите, свръхестествени светове в течение на годините. Например, че човешкото същество, такова каквото живее на този свят, е по-нисш член на йерархичния ред, и се намира на най-долното му стъпало. Над него се намира свръхестествения свят. Най-напред ние намираме това, което християнският езотеризъм нарича Ангелои или Ангелите, първите свръхестествени същества над човека, имащи влияние върху живота; след това идват Архангелои или Архангели, после Архаи или Духове на личността; следват Властите, Силите и Господствата и най-накрая имаме Престолите, Херувимите и Серафимите. Следователно имаме йерархичен ред от девет последователни нива, доминиращи човека. Сега ще разгледаме как тези различни духовни същества се намесват в нашия живот.

Ангелоите, пратеници на свръхестествения свят, са най-близки до индивидуалното човешко същество, такова каквото е то на Земята. Това са съществата, имащи влияние върху това, което наричаме съдба на човека на физическия план. Затова пък щом достигнем до Архангелоите, намираме духовни същества, имащи по-широко поле за действие. Тук говорим за духове на народа, подреждащи и ръководещи съдбите на цели народи. Когато съвременният човек говори за Духа на един народ, той говори единствено - често съм ви обръщал внимание върху това - за числото на хиляди хора, живеещи на дадена територия. Когато духовната наука говори за Духа на един народ, тя обозначава с това индивидуалността на на този народ и не счита за това едно число, а една реална индивидуалност, каквато притежава вчастност всяко човешко същество. И когато говорим за определена духовна посока на даден народ, ние я обозночаваме с термина Архангел, Архангелой - духовния водач на този народ, на неговата индивидуалност. Следователно ако говорим за тези висши същества ние говорим за реални свръхсетивни същества, имащи определено поле за действие. Когато говорим за Архаите или Духовете на личността или Принципи, с това ние обозначаваме същества, различни от Духовете на народа. Ако например говорим за Духа на френския, на английския, на немския и т.н. народ ние засягаме една реалност, разпространена в даден район на земята. Но сега има един общ елемент за всички хора, най-малкото за всички западни народи, в чиято вътрешност те се разбират. В противовес на различните Духове на народите ние можем да наречем тази обща черта Дух на времето. Тогава би трябвало да говорим за Духът на времето, царстващ през периода на Реформацията и за един друг, който действа сега. Тези духовни същества, които наричаме Духове на времето, се намират над различните Духове на народите. За най-същественото водачи на епохите са Архаите. Те са в същото време Духове на времето.

Достигаме до нивото на Властите (Ексузиай): тук имаме работа с изцяло различни сили. За да си създадем представа за това, което различава тези висши същества от първите три в йерархията, които цитирахме - Ангелои, Архангелои, Архаи - ние можем да наблюдаваме произлизащото от два различни народа: в отнасящото се до външното физическо устройство това, с което те се хранят, което пият, в дъното на нещата те са много подобни. Не можем да кажем, че народите се различават по други фактори освен тези с душевен и духовен характер. Бихме могли да кажем също за последователните епохи: водещите духовни същества упражняват своето влияние единствено в сферата на душата и на духа. Впрочем човекът не зависи единствено от тази сфера, влияеща принципно на астралното му тяло. Човекът има също така по-плътни съставни части. Те не представят забележителни разлики за делото на Архаи, Арханглои и Ангелои. От това ниво на Властите духовните същества упражняват творческо влияние върху по-плътните елементи на човешкото същество. На тях дължим езика, идеите на дадена епоха, на Духовете на времето, на Духовете на народите, на Архаите, на Архангелоите. Но това, което живее в светлината и въздуха, в климата на даден район влияе също така и на човешкото същество. Живеещото на Екватора човечество е различно от това, което живее в полярните райони. Никак не можем да се подпишем под тезата, представена от един немски професор по философия в една доста разпространена книга, според която най-важните цивилизации са се развили в зони с умерена температура, защото в противен случай големите цивилизационни основатели биха умрели от студ на Северние полюс или изнемогнали от жега на Юг! Но в същото време бихме могли да кажем, че въздействието на различния климат, хранене и други фактори от този род влияят върху човека. Външните условия, в които живее един народ - например в планинските долини или в една обширна планина - не са без ефект върху характера му. Тук виждаме действието на природните сили върху цялата човешка конституция. И както знаем от духовната наука, че природните сили не са нищо друго освен израз на духовните свръхестествани същества, би трябвало да кажем: свръхестествените духовни сили действат в природните явления, чрез които въздействат върху човека. Ние бихме могли да си представим едно разделение между Архаи и Власти и да кажем: Ангелоите, Архангелоите и Архаите действат върху човека без да използват все още природните сили; те използват само това, което действа по душевен начин върху човека: езика, идеите на епохата и т.н. Действието им не достига нито физическото, нито етерното тяло, нито низшите части на организма. За това пък от нивото на Властите ние намираме съществата, действащи върху човека отвън, чрез силите на природата, управляващи въздуха и светлината, различните форми на асимилация на хранителните субстанции в природните царства. Това, което намираме в светкавицата и гръмотевицата, дъжда и Слънцето, различните хранителни вещества, растящи в този или онзи регион, с една дума в разновидностите на земните условия и тяхното подреждане, ние ги придаваме на духовни същества, които откриваме между тези на Висшите Йерархии. Ако вдигнем поглед към Властите, ние откриваме тяхното дело не само в невидимите движения, каквито са например проявленията на Духа на времето, но и в светлината, тази светлина, която действа върху нас и върху растенията.

Нека засега да разгледаме това, което наричаме култура: тя представлява това, което хората имат да научат, за да се развиват. Така всеки човек получава специфичните плодове на своята епоха, но също и тези на предходните епохи. Единствено това, което идва от Духа на Времето и от по-нисшите от него йерархии, може да бъде исторически съхранено, може да бъде обект на преподаване и обучение във времето. Това, което произлиза от царствата на природата, не може да бъде съхранено в традициите. Тези, които могат да проникнат в свръхестествените светове надминават, чрез тяхната свръхсетивна познавателна сила, сферата на Духа на времето и достигат до по-висши откровения. Тези последните идват от области отвъд Духа на времето, те имат по-голяма тежест от това, което идва от него и което действа върху хората по много особен начин. Всеки човек, надарен със здрав разум, трябва наистина да се замисли сериозно и да се запита: какво има по-голямо въздействие върху моята душа: това, което мога да науча от традициите на различните народи и Духове на времето, познанията предадени от далечните исторически времена? Или един великолепен изгрев, иначе казано, проявленията на самата природа, идващи от свръхсетивните светове? Защото човекът може да осъзнае, че един изгрев, в цялата си грандиозност и сила, може да провокира безкрайно повече неща в душата отколкото науката, ерудицията и изкуството на всички времена. Размерът на природните проявления може до бъде почувстван особено силно от един пътешественик, който е посетил всички италиански галерии, където е видял творбите на Микеланджело, Леонардо да Винчи, Рафаел и т.н. и е проникнал интензивно душата си с тях, след което е отишъл в швейцарските планини, за да съзерцава природния спектакъл. Тогава бихме могли да се запитаме: кой е по-големият художник: Рафаел, Леонардо да Винчи или силите, които рисуват изгрева на Слънцето, който можем да видим от Рижи? И би трябвало да признаем, че каквото и да е нашето възхищение от човешките произведения на всички времена, това, което ни се представя като божествено проявление на духовните сили, все пак ги надминава по грандиозност.

Когато ни се представят тези духовни водачи на човечеството, които наричаме посветени и които не говорят, опирайки се на традициите, а черпят от един първоизточник, техните откровения са подобни на природните проявления. Но едно такова събитие, което може да действа по начина на един изгрев, ще загуби цялото си въздействие, ако бъде просто предадено от други хора. Природата има сравнително една доста по-висша дейност от това, което ни е научила традицията от Моисей, от Заратустра, дотолкова доколкото това ни е предадено в съхранената форма от външната култура, от Духовете на времето и тези на народите. Защото откровенията, направени от Моисей и Заратустра имаха отражение подобно на природното само тогава, когато извираха директно от свръхсетивни опитности. Първоизточните откровения, направени на човечеството, се представят по същия начин както посланията, предадени от природата. Ето защо те са с грандиозен характер. Но за да може той да бъде усетен, най-напред трябва да предусетим най-нисшата от Йерархиите, действаща в природните сили: Властите.

Каква беше опитността на тези, които бяха събрани в синагогата, когато Христос Исус дойде сред тях? Дотогава те бяха имали опитността на обучението на граматиците, на тези, които познаваха традициите, произлезли от духовете на времето и от тези на народите. Те бяха привикнали на този тип образование. И ето, че се появяваше едно Същество, което не обучаваше по този начин: неговите думи бяха проявление на царството на свръхсетивните сили в самата природа или на гръмотевицата и на светкавицата. Ако знаем как йерархиите се издигат от ниво на ниво ние бихме могли да разберем едно евангелско слово като това в цялата му дълбочина. Ние трябва да предчувстваме това, срещайки се с тези думи от Евангелието на Марко.

В същото време, пред човешки творби като тези, които оставиха Рафаел или Леонардо да Винчи, този, който е чувствителен към духовното измерение, скрито в тях, може да почувства откровението, от което те произлизат. Ето защо шедьоврите на изкуството, големите духовни творби могат да действат като ехо на опитността, която ги е създала. И ако ние успеем да видим това, което Рафаел успя да депозира в своите творби, ако ние успеем отново да оживим делото на Заратустра, ние бихме чули чрез тези големи фигури посланието, изпратено от Властите.

Но в обучението на писарите в синагогите, чието съдържание произлизаше от субстанцията, донесена от Духовете на времето и Духовете на народите, не се намираше нищо, което би могло да провокира откровенията на природата. В такъв случай ни е позволено да кажем, че хората в тези времена започнаха да чувстват, че им говореше нещо абсолютно ново, нещо което чрез този човек идваше към тях, изявяваше се нещо като природна сила, като една свръхсетивна природна сила, криеща се в природните феномени. Хората започнаха да предчувстват това, което реално беше проникнало Исус от Назарет в събитието, символизирано от кръщението в река Йордан. И те бяха наистина едва в началото на техните открития, тези, които казваха в синагогите: когато Той говори имаме чувсвото, че Властите са тези, които говорят, не само Архаите, Духовете на времето или Духовете на народа.

Едва когато ще успеем, благодарение на приноса на духовната наука, да преоткрием цялото богатство и съдържание на това, което се е схванало в наши дни в плоски абстракции в съвременните преводи на Евангелията, тогава ние ще разберем какви изисквания са свързани с нуждата да се схванат Евангелията в тяхната истинска дълбочина. Ще трябва поколения наред за да се изследват дори само частично тези дълбочини, които нашата епоха може вече да предчувства. Някои аспекти от Евангелието ще могат да бъдат разбрани едва в бъдещето.

Това, което автора на Евангелието на Марко искаше да представи по-специално, беше всъщност продължението на обучението на един от първите хора, разбрали природата и самата същност чрез непосредствено свръхсетивно познание: Павел. В такъв случай ние трябва да разберем всичко, което откри Павел, всичко което той получи чрез откровението пред Дамаск. Това събитие ни е описано в Библията като едно внезапно озарение и когато познаваме истинската природа на озарението ние знаем, че то може да се появи във всеки момент за този, който иска да се извиси в областите на духовния свят, и че тази опитност го променя изцяло. И в случая, Павел описва нашироко тази пълна метаморфоза, която откровението в Дамаск извърши в него.

Вие знаете също така от един кратък откъс от Евангелията и от Деянията на апостолите, че Павел вижда в събитието на Христос, в събитието на Голгота, центъра на всяка наша човешка еволюция: той го свързва директно с това друго събитие, споменато в Библията, което прави от Адам първото инкарнирано човешко същество; значи Павел иска да каже приблизително следното: това, което трябва да посочим като духовен човек, като човешко същество реално и истинско, за което е видима единствено илюзията Майя, е слязло по времето на Лемурийската епоха в света на илюзията, започвйки така своето развитие в плът в течение на последователни превъплъщения. Така то става това човешко същество, чиято история ние следваме в течение на лемурийския, атланския и следатланския период, до появяването на Христос, до събитието на Голгота.

Toва са нещата, до които достигна със сигурност Павел при видението в Дамаск. Събитието на Голгота е еквивалента на слизането на човешкото същество в едно плътско тяло. Защото то донесе необходимия импулс, за да се преодолеят малко по малко формите на земното съществуване, които човекът бе взел с появяването на Адам. Ето защо Павел нарече човешкото същество, появило се в Христос, новия Адам, които всеки човек, влизайки във връзка с Христос, може да въплъти.

В такъв случай за нас в действителност става дума за това да почувстваме това прогресивно слизане на човека в материята, като го наричаме Адам или по друг начин, от лемурийската епоха до предхристиянските времена, след това импулса на едно изкачване, което ще позволи на човека да се върне, станал по-силен от всички земни опитности, в своето първоначално духовно състояние. Ако не искаме да пренебрегнем истинския смисъл на еволюцията, ние не трябва да питаме дали това слизане би могло да бъде спестено на човека. Защо трябваше човекът да влезе в плът, да премине през много превъплъщения, за да се изкачи след това и да намери отново онова, което преди това притежаваше? Този въпрос може да се роди само от едно пълно неразбиране на истинския дух на еволюцията. Защото човек събира всички плодове от своите превъплъщения, той се обогатява от съдържанието на тези инкарнации, с едно съдържание, което той не притежаваше преди.

Представете си човека, слизащ в своята първа инкарнация: той научава някои неща. По време на второто си въплъщение той научава нови неща и така нататък. Тези инкарнации имат най-напред едно слизащо движение: човекът все повече и повече се смесва с физическия свят. След това той започва отново да се издига и това става благодарение на Христовия Импулс. Един ден той отново ще достигне до духовния свят, но ще ще отнесе със себе си постигнатото на Земята.
Така Павел виждаше в Христос центъра на всяка земна еволюция на човешкото същество, откъдето му е даден импулса да се изкачи отново в свръхсетивния свят, обогатен от своите земни превъплъщения.

От тази гледна точка как виждаше Павел саможертвата на Голгота, Разпятието? Със съвременните понятия е доста трудно да се схване в павликянски смисъл този обективен факт на саможертвата на Голгота, това капитално събитие за историята на човечеството. Това е същият този смисъл, който е подхванат и от автора на Евангелието на Марко. Ние трябва да се доближим до идеята, че във видимия за нашите очи човек е представен един микрокосмос, един малък универсум, който трябва да изследваме.

Този сегашен човек, които върви от раждането към смъртта по време на едно прераждане, представя два много различни стадия на развитие. Ние обикновено не правим разлика между двата. Вече много пъти аз привлякох вниманието върху тези два фундаментално противоположни стадия, защото всичките ни духовни търсения почиват, повече отколкото си представяме обикновено, върху една систематична конструкция. В сегашно време можем да видим първия стадий в епохата от човешкия живот, започваща от раждането до момента, в който започват личните спомени. Ако вие се върнете във вашите спомени, вие стигате до един момент отвъд който вие спирате да имате спомени. Вие не си спомняте за нищо отвъд тази точка, въпреки че сте били тук преди това и че вашите родители или братя и сестри може би са ви разказали това, което сте правили преди този момент и че в такъв случай фактите са ви добре познати. Нормалният спомен спира в даден момент. Този момент се намира обикновено към третата година. Преди това човешкото същество е изключително подвижно и впечатлително. Какво ли не научаваме през този период на първите три години! Но начина по който нещата ни правят впечатление, съвременният човек абсолютно не си спомня. След това започва периода, пресечен без прекъсване от нишката на спомените на Аза.

Трябва добре да различаваме тези два етапа в еволюцията, защото те са изключително важни, ако искаме да схванем човека в неговата цялостност. В такъв случай трябва да следваме с точност и без предразсъдъци от съвременната наука тази човешка еволюция. Установените за науката факти потвърждават това, което имам да кажа; това са предразсъдъци, които не трябва да се слушат, иначе бихме тръгнали по пътища, отдалечаващи ни много от действителността. Значи ако следваме с точност еволюцията на човека, бихме могли да кажем следното: човекът би могъл да живее като социално същество, като социална индивидуалност единствено от момента, в който той е детерминиран от това, което той приема по пътя на спомена, т.е. в най-добрия случай от началото на третата година. Бихме могли да счетем, че този период съдържа водещите елементи на човешкия живот, всички правила, които ние получаваме съзнателно и които служат за ориентир на нашите импулси и т.н. Това, което ни се случва преди този стадий, ние го приемаме без нашият Аз да бъде съзнателен за това. То не влиза в течението на нашия живот, проникнат от пълното съзнание на Аза. В тези години от живота, които предхождат появяването на един съзнателен Аз, обкръжаващият свят действа върху нас по съвсем различен начин отколкото по-късно.

Тук има една радикална разлика. Ако бихме могли да наблюдаваме детето преди това преобръщане, ние бихме открили незабавно, че преди появяването на неговите спомени то се чувства много повече потопено в духовния макрокосмически универсален живот. То все още не се уединява, не се изолира, счита се по-скоро за част от всичко, което го заобикаля, стигайки до там да говори за себе си по същия начин, по който другите се обръщат към него. Защото то не казва "Аз искам", а "Жана иска". Едва по-късно то се нарича Аз, факт констатиран от новите психо-педиатри, нещо, което в никакъв случай не подлага на съмнение истината, а единствено тяхната проницателност в разсъжденията. Детето, в своите първи години, се чувства като част от заобикалящия го свят. То започва да се изолира, да изразява известна автономност едва в момента, в който започват спомените му.

В такъв случай ние бихме могли да кажем: правилата, които човек може да асимилира и които по този начин стават съдържание на неговото съзнание, принадлежат на втората фаза на неговото развитие, тази, която започва в момента, за който ние говорихме. В течение на първата фаза ние поддържаме съвсем други отношения с околния свят: ние сме много по-малко външни, много връзки ни свързват с него, така силно, че ние сме в директни отношения с него. За да схванем този тип отношения, представете си за момент, че тази непосредствена връзка със света, характеризираща първата част на живота, продължи да се поддържа в следващите години. Човешкият живот би имал тогава съвсем друго развитие. Човешкото същество не би се чувствало така изолирано, като възрастен то би се чувствало като член на целия макрокосмос, бидейки съставна част от целия макрокосмос. Но тази връзка се разпада. Докато израства, човек губи връзката с макрокосмоса, той се изолира от него. И ако това е един обикновен човек, това чувство на изолираност достига до неговото съзнание само по един абстрактен начин: в действителност то го достига в течение на времето, когато той подхранва егоистични тенденции, които той желае, за да се затвори в кожата си. Тези, които се задоволяват с едно грубо усещшане вярват, че човешкото същество живее единствено в тази кожа, което е едно пълно безсмислие. Защото в момента, в който издишваме, целият въздух, който сме издишали е навън, по такъв начин, че това двойно движение на вдишване и издишване ни поставя непрестанно във връзка с целия заобикалящ ни свят. Представата, че се прави човека от неговата есенция е една абсолютна майя. Но неговото съзнание е такова, че на него му е необходимо да живее в тази майа. Той не би могъл да живее по друг начин. Хората от нашата епоха не са нито много склонни да изживеят опитността на кармата, нито са достатъчно зрели за това. Ако днес някой счупи прозорците на някой друг, той чувства това като едно увреждане, което му е причинено лично и той се ядосва, защото се изживява като едно изолирано същество. Но ако вярваше в кармата, той би се почувствал като част от целия макрокосмос и би знаел, че това е нещо справедливо, че всъщност той е този, който е счупил прозорците. Защото в действителност ние сме включени в целия космос. Това е един пълен абсурд да се вярва, че ние хората сме затворени в нашата кожа. Но единствено детето в течение на първите години от живота си има все още това чувство на единство с целия макрокосмос. Човекът губи чувството на това единение от момента, в който започват неговите спомени.

Не винаги е било така. В не толкова стари времена човекът съхраняваше до известна степен това детско съзнание в годините на своята зрялост. Това беше в епохата на старото ясновидство. Но то се придружаваше от един друг начин на мислене и дори на изразяване. Това е една реалност от човешката история, която изучаващият духовната наука трябва да разбира в цялата й яснота.

Когато едно човешко същество идва в света, когато се появява сред нас, кой е той? За днешния човек той е най-вече син на баща си, син на своята майка. И ако той няма нито акт за раждане, нито кръщелно свидетелство, където да са написани имената на родителите - т.е. това което позволява да го идентифицираме - ние не знаем абсолютно нищо за него и бихме могли да стигнем до там да поставим под съмнение неговото съществуване. В такъв случай за съвременното съзнание на човечеството едно човешко същество е плътският син на една майка и на един баща.

В едно недалечно минало хората не мислеха така. Но понеже съвременните знаещи научни изследователи не допускат, че някога хората мислеха различно и имаха в предвид нещо друго, когато говореха, те правят напълно погрешни интерпретации на древните документи. Говорят ни например за един гръцки поет и музикант, Орфей. Споменавам тук този персонаж, защото той принадлежи на ерата, непосредствено предшествуваща християнската. Орфей беше основателя на Гръцките мистерии. Гръцката цивилизация е тази на четвъртата следатлантска епоха. Цивилизацията на Орфей приготви, така да се каже, това, което бе дадено по-късно на човечеството чрез идването на Христос. За Гърция Орфей е големия предвестник. Какво би казал един съвременен човек, ако срещнеше едно човешко същество от типа на Орфей? Той би казал: Това е синът на тази майка и на този баща. Съвременната наука дори би направила евентуално изследвания върху неговите наследствени характеристики. Днес съществува една голяма книга, която показва всички наследствени качества на семейството на Гьоте и иска да направи от Гьоте сбора от тези характеристики. По времето на Орфей не се мислеше по този начин. Тогава хората не не считаха за най-съществен плътския външен човек с неговите особености; те считаха като най-съществено у Орфей това, което успя да направи от него създателя, истинския водач на гръцката предхристиянска култура и те знаеха много добре, че неговият физически мозък, неговата нервна система не бяха неговите най-съществени елемени. Това, което считахме за съществено беше, че той носеше в опитностите, които изживяваше, един елемент, произхождащ директно от свръхестествените светове и който се свърза с неговата видима личност, с един сетивен и физически елемент. Гъркът не виждаше в личността на Орфей плътският аспект, който идваше от майката и бащата, може би също и от дядото и бабата; за него това беше нещо вторично, това беше само един външен израз, една обвивка. За него същественото беше това, което идваше от един свръхсетивен свят и се беше свързало на физически план с един сетивен елемент. Гъркът си казваше: когато Орфей е пред мен, маловажно е това, че той е наследник на един баща и на една майка, това, което е важно е, че субстанцията на душата, която съставлява неговото интимно същество, произхожда от един свръхсетивен елемент, който никога не е имал нещо общо с физическия план и че върху този свръхсетивен елемент от неговата личност може да действа един физически и сетивен елемент, свързващ се с него, и това е един обмен, позволяван от състоянието, в което вече се намираха хората в онази епоха. Това е защото гърците виждаха в Орфей най-вече един чисто свръхсетивен елемент, който, казваха те, беше роден от една муза. Той беше синът на една муза, Калиопа; той не беше просто синът на една земна майка от плът, но на един свръхсетивен елемент, който никога не бе имал никаква връзка със сетивния свят.

Ако той не беше син на музата Калиопа, той не би могъл да бъде пратеника на свръхсетивния свят. Но неговата епоха му позволи да изрази това, което беше необходимо на физическия свят в неговото време. В такъв случай той не само беше говорителят на музата, на Калиопа, както някога Ришите бяха говорители на свръхсетивните светове, той говореше за свръхсетивния свят едновременно получавайки влияния от физическия свят. Ето защо той има за баща Оеагър, един речен тракийски бог. Посланието на Орфей беше свързано и адаптирано с климата на Гърция, с даденостите на външната гръцка природа, на тракийския бог Оеагър.

Това ни показва, че хората смятаха за есенциално в Орфей това, което живееше в душата му. Тези душевни качества бяха някога отличителните белези на човешките същества. За тях не се говреше, както по-късно, с думите "Това е синът на този или онзи" или пък: "Той е от този и този град"; хората бяха различавани по тяхната духовна стойност. Изключително интересно е да се види с какъв финес беше почувствана съдбата на това същество, което от една страна произлизаше от една муза и от друга - от един тракийски речен бог. Той не беше като древните пророци, единствено приемник на свръхсетивен свят, той беше също така отворен за физическия свят. Той беше изложен на всички влияния, които физическия, сетивния свят упражнява върху нас.

Ние знаем, че човекът е съставен от различни части: една долна част - физическото тяло, след това етерното тяло, за което ние казахме, че съдържа другия пол, след това астралното тяло и Аза. Едно човешко същество като Орфей притежава още една страна, защото той е син на една муза, сега вие знаете какво означава това от гледна точка на духовния свят. Но от друга страна тези способности да живее в духовния свят са потулени от факта на живота на физическия план на неговия баща, речния тракийски бог. Така неговият чисто духовен живот се намира подтиснат на едно подземно ниво. Всички водачи на човечеството от втората и третата следатлантска цивилизация, които бяха единствено инструмент, предаващ посланията на духовните светове, можеха да усетят по известен начин техните собствени етерни тела като нещо отделено от физическото тяло. В цивилизациите, където още можехме да намерим старото ясновидство, както при Келтите, когато един човек усещаше нещо, което трябваше да разкрие на придружаващите го, то му беше разкривано чрез частично екскарниране от неговото етерно тяло. Тогава това етерно тяло ставаше носител на сили, които се депозираха в него. Тъй като пророците бяха мъже, следователно имаха женски етерни тела, те усещаха под една женска форма съществото, което им предаваше нещо от духовните светове.

Сега трябва да покажа, че Орфей, докато беше във връзка с духовните сили, поради това, че беше син на тракийския речен бог, рискуваше да не може да сдържи това, което се проявяваше в него чрез собствено му етерно тяло. Колкото повече той стъпваше във физическия свят и изразяваше тази си принадлежност, толкова повече той губеше своето ясновидство. Това е представено от сцената с ухапването от пепелянка - т.е. това, което е човешко в него, му отнема Евридика, чрез чиито очи той виждаше духовния свят, годеницата на душата му, която бива отвлечена в долния свят. Той можеше да я открие само чрез посвещение, което трябваше да получи. Навсякъде, където се говори за слизане в долния свят, става въпрос за посвещение. Така той трябваше да си възвърне годеницата чрез едно посвещение. Но той беше вече твърде много свързан с физическия свят. Със сигурност той има възможността да слезе в долния свят, но при изкачването към повърхността, когато отново зърна дневната светлина, Евридика му се изплъзна. Защо? Защото, когато той отново видя светлината, той направи нещо, което не му беше позволено: той се обърна, за да погледне, т.е. той пристъпи закона, наложен му от господаря на ада. Какво представлява този закон? Физическият човек, такъв, какъвто живее сега на физическия план, не трябва да гледа отвъд границата на детските макрокосмически опитности, които ако проникнат в съзнанието, ще възстановят старото ясновидство. "Ти не трябва - каза богът на Ада - да се опитваш да проникнеш в тайните на детството, в твоите спомени отвъд прага." След като Орфей не се подчинява, той губи ясновидските си способности.
Този образ на загубилия Евридика Орфей е символ на една изключително финна и интимна реалност, в която човешкото същество изнемогва във владенията на физическия свят. Придружен от едно същество, което все още е изцяло вкоренено в свръхсетивното, той достигна до формата, която му е определена в земния свят, този свят, чиито сили са се упражнили върху него: в този момент той губи Евридика, неговата невинна душа, тази душа, от която съвременния човек трябва да бъде лишен, той я губи. И силите, на които той е изложен след това, го разкъсват. Това тук, в определен смисъл, е саможертвата на Орфей.

Каква е първата опитност на Орфей, който осъществява преминаването от третата в четвъртата следатлантска епоха? Най-напред той изживява състоянието на единение с макрокосмоса, присъщо на детството. Това е едно състояние, което се изплъзва на съзнателния живот. И от факта на своята истинска природа човекът е разкъсан, убит от живота на физическия план, започващ от момента, който посочих. Погледнете сега този човек от физическия план, който със своето сегашно нормално съзнание се връща в спомените си до определен момент, отвъд който се намират трите години на детството. Този човек с нишката на своите спомени е така въвлечен във физическия свят, че той не може да понесе в себе си съществото на истинския Орфей и го разкъсва. Това е човешкият дух на нашата епоха, който ни показва до каква степен човекът може да бъде смесен с материята. Това е духът, наречен Син Човешки в смисъла на павликянското Християнство. Трябва да усвоите това понятие: Човешкият Син, намиращ се в човека от момента, в който започват спомените му, с всичката култура, която той може да усвои. Погледнете този човек и си представете това, което той би станал, ако все още се ползваше от всичко. получено от макрокосмоса в течение на своите първи години. През този период от детството става дума само за една база, защото човешкият Аз все още не е развит. Но ако тези макрокосмични сили идваха да оплодят един достигнал до зрялост човешки Аз, би се случило това, което стана за първи път в момента, в който Духът слезе в Исус от Назарет при кръщението в река Йордан: трите години на невинното детско развитие се смесиха с това, което е чисто човешко. Това стана на първо време. Какво беше следствието от това? Когато този невинен детски живот пожела да се развие на физическата земя, той можа да го направи само за три години, трите години от неговата нормална продължителност и завърши на Голгота, т.е. този живот не можа да се смеси с това, което става човек от момента, в който започват спомените му.

Опитайте да си представите какво означава влизането в едно човишко същество на целият този макрокосмичен живот, единението, осъществено в първите години на живота в един неясен и мрачен свят, който все още не може да заблести, тъй като детето все още няма съзнанието, което му дава неговият Аз. Представете си, че това състояние се развиваше в по-късното съзнание, би се оформило, нещо би се депозирало в нас, нещо, непроизлизащо от човека в нас, ами от космичните дълбини, от които сме родени: тогава вие имате интерпретацията на думите, произнесени при спускането на гълъба: "Този е Моят единствен Син, днес Аз го родих". Христос се въплъти в Исус от Назарет, той бе "роден", този Христос, който всъщност е роден в Исус от Назарет в момента на кръщението на река Йордан, надарен с това високо съзнание, което хората имат само в първите години, увеличено от чувството на космична принадлежност, което би изпитало детето, ако беше съзнателно за това, което изпитва през първите три години. Тогава тези думи биха приели едно съвсем друго значение: "Аз и Моят Отец" - Космическият Отец - "сме едно".

Ако оставите тези разсъждения да действат върху душите ви, вие малко ще почувствате фундаменталния принцип, наложил се на Павел в откровението при Дамаск и който е изразен в тези красиви думи: "Ако не станете като децата вие никога няма да влезете в небесното царство". Това изречение може да бъде разбрано на различни нива, но освен всичко друго и на това. Павел казваше: "Не аз, а Христос в мен" т.е. съществото, носител на макрокосмичното съзнание, това същество, което би имало детето, ако можеше да проникне със своето съзнание на възрастен това на първите три години. При нормалния съвременен човек, тези два вида съзнание са разделени, трябва да бъдат разделени; иначе биха били несъвместими. Те не успяха да съжителстват съвместно и при Христос Исус. Защото след три години по необходимост смъртта трябваше да настъпи в наличните обстоятелства в Палестина. Тези събития не са се случили по случайност, а от факта на смесването на тези две реалности: Божият Син, човешкото същество от раждането до появяването на съзнанието за Аза и Човешкият Син, човешкото същество придобило съзнанието за Аза. Съвместното съществуване на Човешкия син и на Божия Син ще създаде една ситуация, която ще доведе до събитията от Палестина.